свръхестествените истории с ангели-хранители и сияйната Божия ръка, нито пък в чисто статистическата вероятност да спечели от лотарията.

Да, тя усещаше странно чувство вътре в себе си, което не й даваше покой. Чувстваше как сърцето и съзнанието й се обръщат в напълно нова посока, като нов курс на компаса.

„Сигурно е от неправилното храносмилане“ — помисли си иронично. Даваше си сметка, че все още онази ощетена от живота нещастна жена, която дойде при Дженива преди седмица с два куфара с дрехи, със стар шевролет камаро модел 81-ва година, който хрипаше по-зле и от болен от пневмония кон, и с минало, което висеше като окови на врата й.

Един объркан живот не можеше да бъде пуснат по правия път бързо и без борба. От всичко онова, което Дженива беше изприказвала за чудодейния миг на трансформация, до този момент на Мики не й се беше случило нищо подобно.

Въпреки това по някакви необясними за нея причини всяко едно късче от този ден — слънчевата светлина, горещината, бръмченето на колите по магистралата в далечината, ароматите на окосена трева и на пропито с пот кокосово масло, трите жълти пеперуди, ярки като дъги — изведнъж придобиха голямо значение и се явиха като вододел на живота й.

Лекият и непостоянен ветрец раздухва буйната и сочна трева на поляната. В този самотен час, на това странно място, едно момче лесно би си представило как чудовища плуват устремено в обагреното със сребрист лунен цвят море от трева, полюляваща се там, зад дърветата.

Гората, в която то е клекнало, също е доста страшна нощно време. Страхът е бил негов спътник през последния час, докато той се е движел из храстите под дебелите преплетени клони на дърветата, които само от време на време дават на човек възможност да зърне нощното небе.

Хищниците по дървесните маршрути над главата му сигурно го дебнат, подскачат грациозно от клон на клон, тихи и безмилостни като студените звезди отгоре им. А може би спотайващото се някъде наоколо същество с големи зъби о вълчи апетит внезапно ще изскочи изпод краката му, ще го разкъса или ще го глътне целия.

Живото въображение винаги му беше помагало да не скучае. Днес то бе неговото проклятие.

След тази последна редица дървета го чака поляната. Чака. Твърде светла и ярка на фона на пълната луна. Измамно спокойна и тиха.

Той подозира, че животът му ще е в опасност. Не знае дали ще остане жив, за да прекоси тревата и да стигне до дърветата от другата страна.

Опрял гръб на една скала, той отчаяно желае сега майка му да е до него. Но тя никога няма да бъде отново с него в този живот.

Преди един час той стана свидетел на убийството й.

Споменът за разигралото се насилие щеше да го лиши от разсъдък, ако още продължава да се връща към него. В името на своето оцеляване трябва да престане да мисли за този ужас, за тази непоносима загуба.

Сгушен във влажната нощ, той се чува как издава жалки звуци. Майка му винаги му беше казвала, че е смело момче, но едно смело момче не се предава толкова лесно на нещастие като неговото.

В очакване да оправдае думите на майка си за куража той се бори със себе си, за да се овладее. После, ако оживее, ще има цял живот време да се сърди и да свиква със самотата.

Постепенно намира сили, но не в спомена за нейното убийство, не в жаждата за мъст или справедливост, а в спомена за нейната любов, твърдост, за нейната желязна решителност. Той престава да хлипа.

Тишина.

Тъмнина в гората.

Поляната, която чака под лунната светлина.

От най-високите клони се дочува застрашителен шепот, който пълзи надолу по дърветата. Може би е само ветрецът, който е намерил празно пространство сред плетеницата от клони.

Истината е, че той не се бои от дивите животни в гората, а от убийците на майка си. Не се съмнява, че го преследват.

Щяха да са го хванали преди много време, но тази територия им е непозната. Както и на него.

И може би духът на майка му го закриля някъде отгоре.

Дори и тя да е тук в нощта, невидима за него, той не може да разчита на нея. Сам си е пазач и може да се надява само на ума и куража си.

Незабавно трябва да се отправи към поляната. Със сигурност рискува много. Миризмата на избуялата трева сменя тази на суровата пръст.

На запад теренът се спуска надолу. Земята е мека и върху тревата се стъпва лесно. Когато спира, за да погледне назад, дори бледата лунна светлина е достатъчна, за да види следите, които е оставил.

Няма друг избор, освен да продължава напред.

Ако можеше да сънува, щеше да си каже, че това е сън, че този пейзаж е доста странен, защото съществува само в неговото съзнание, че колкото и дълго, и бързо да тича, никога няма да пристигне в крайната точка, ще препуска постоянно през осветената от луната трева и мрачната гора.

С периферното си зрение от време на време забелязва движение: призрачни ловци минават от двете му страни. Всеки път, когато погледне натам, той вижда само високата трева. И въпреки това тези фантомни създания, които го изпреварват, го плашат. Убеждението му, че няма да доживее до следващите дървета, става още по-силно.

Внезапно изпитва вина, която прогаря като масло кръвта му. Той няма право да живее, когато всички останали са загинали.

Смъртта на майка му го преследва по-силно от другите убийства. Отчасти защото видя как я удрят. Чу писците на другите, но докато ги намери, те вече бяха мъртви, а все още парещите им останки изглеждаха толкова зловещо, че просто не можеше да си представи най-близките си и любими хора като тези страшни трупове.

Сега, ето, от предателската лунна светлина — отново в гората. Поляната вече е зад него. Отпред — плетеница от къпинови храсти.

Отново е жив.

Но е само на десет години, без семейство и приятели. Сам, уплашен и загубен.

Ноа Фаръл седеше замислен в шевролета си, когато предното стъкло на колата се пръсна.

Както си похапваше от пастичката, изведнъж храната в ръката му стана негодна за ядене, защото беше поръсена със ситни парченца стъкло.

Но когато Ноа изпусна пастичката, дебело желязо разби стъклото и откъм страната на пътника.

Той веднага изскочи навън и видя физиономията на едър като канара мъж с обръсната глава и халка на носа. Шевролетът беше паркиран на открито между масивните индиански лаврови дървета и макар че не беше засенчен от тях, се намираше на двайсетина метра от най-близката улична лампа. Вътрешното осветление на колата обаче му позволи да различи в мрака разбивача. Оня се хилеше и му намигна.

Вниманието на Ноа беше привлечено от движение отляво. На няколко метра от него друг майстор на рушенето удари с голям чук фара.

Този напомпан от стероиди господин беше обут с маратонки, розово долнище на анцуг и носеше черна тениска. Впечатляващите му вежди със сигурност тежаха повече от две и половина килограмовия чук, а долната му устна беше почти толкова дълга колкото и косата му, вързана на конска опашка.

След като пластмасата и разбитото стъкло от фара изпукаха и се посипаха по асфалта, човекът-планина стовари чука върху багажника на колата.

В същото време мъжът с лъскавото кубе и украсените ноздри разби с металната щанга задното стъкло. Сигурно беше ядосан на отражението си в него.