Шумът стана непоносим. Тъй като тези дни беше имал достатъчно главоболия, Ноа сега най-много искаше спокойствие и аспирин.

— Извинете — каза той на мускулестия Тор, докато чукът отново се извисяваше над багажника. Ноа се шмугна бързо вътре, за да извади ключа от таблото на колата.

Ключът за вкъщи беше на същата връзка. Когато след всички перипетии се прибереше у дома, не искаше да види как тези ръбести гиганти са вилнели в къщата му.

На пътническата седалка лежеше цифровият фотоапарат с фотографиите на кръшкащия съпруг, който беше влязъл в къщата от другата страна на улицата и любовницата му го беше посрещнала на вратата. Ако сега се протегнеше да вземе фотоапарата, китката му без съмнение щеше да бъде натрошена също като стъклата на колата.

Той сложи ключовете в джоба си и започна да се отдалечава, минавайки покрай скромните къщи с грижливо поддържани площи и храсти отпред. Насочи се натам, където се извисяваха посребрените от луната дървета.

Зад него ритъмът на ударите на чука се учести, като шевролетът постепенно се превръщаше в смачкана купчина.

Тук, в покрайнините на престижния жилищен квартал на Анахайм, дома на Дисниленд, сцени от филма „Портокал в часовников механизъм“ не се разиграваха всеки ден. Въпреки това уплашените от твърде много телевизионни новини жители реагираха по-скоро предпазливо, отколкото с любопитство. Никой не излезе навън, за да разбере какъв е този шум.

В къщите, покрай които мина, Ноа забеляза на прозорците само няколко озадачени лица. Никой от тях не приличаше на Мик, Мини, Доналд или Гуфи1.

Когато се озърна назад, той забеляза един лъскав линкълн навигейтър да завива от другата страна на улицата. Без съмнение вътре бяха приятелчетата на онези двамата „съзидатели“, които творяха модерно изкуство от неговата кола. На всеки десет-дванайсет крачки той проверяваше джипа зад себе си. Преследвачите се стремяха да се движат със скорост близка до неговата.

След като измина пресечка и половина, той се озова на една голяма улица, от двете страни, на която имаше само търговски сгради. Много от тях вече бяха приключили работа и бяха затворени. Беше девет и двайсет часът във вторник вечер.

Разбиването на шевролета продължаваше, но увеличаващата се дандания и шумът от лавровите клони заглушаваха какофонията.

Когато Ноа спря на ъгъла, линкълнът също спря на половин пресечка зад него. Шофьорът чакаше да види в каква посока ще тръгне той.

Под шарената си хавайска риза Ноа носеше револвер. Оръжието едва ли щеше да му потрябва, но въпреки това нямаше намерение да се разделя с него.

Зави надясно и след пресечка и половина стигна до една таверна. Тук може и да нямаше аспирин, но една-две студени бири „Дос Екис“ щяха да му свършат работа.

Когато ставаше дума за здравето, той не държеше много на официалната медицина.

Барплотът беше разположен отдясно на входа. В средата на помещението бяха подредени в редица осем маси със свещи в янтарни свещници.

Бяха заети по-малко от половината места. Имаше няколко мъже и една жена с каубойски шапки, които сякаш бяха извадени от времето им от някакви извънземни и докарани тук.

Бетонният под, боядисан в рубиненочервено, изглежда, беше мит само няколко пъти от Коледа насам. Заедно със застоялата миризма на бира се долавяше и тази на дезинфектиращи препарати. Ако тук имаше хлебарки, те сигурно щяха да са толкова големи, че на Ноа щеше да му се наложи да се бори с тях.

Покрай лявата стена бяха наредени дървени сепарета с тапицирани с червена кожа седалки. Повечето бяха заети. Той се настани в най-отдалеченото от вратата.

Поръча бира, а сервитьорката, която сякаш отдавна не беше сваляла избелелите тесни сини джинси и червената карирана риза. Ако гърдите й не бяха истински, то тогава страната беше изправена пред остър дефицит на силикон.

— Искате ли чаша? — попита тя.

— Бутилката сигурно е по-чиста.

— Сигурно — съгласи се тя и се запъти към бара.

Докато от джубокса се носеше някаква меланхолична песен на Алън Джаксън за самотата, Ноа извади от джоба картата си на член на автомобилен клуб. Взе мобилния си телефон и набра номера за спешни случаи, изписан на картата.

Жената, която вдигна от другата страна, имаше глас като този на леля му Лили, сестрата на неговия старец, която не беше виждал цели петнайсет години. Гласът й обаче не можеше да го разчувства по никакъв начин. Лили беше застреляла бащата на Ноа в главата. Освен това беше ранила Ноа в лявото рамо и в дясното бедро, когато той беше на шестнайсет години.

— Гумите сигурно са срязани — каза той на жената. — Затова изпратете по-широк авариен камион. — Даде адреса, на който да намерят колата, и адреса, на който да я закарат. — Утре сутринта е добре. По- добре не пращайте още никого там, докато момчетата Бийгъл не са се уморили.

— Кой?

— Ако не сте чели комиксите за Скрудж Макдък, литературното ми сравнение е безполезно.

Тъкмо в този момент пристигна сервитьорката-каубойка с неговите „Дос Екис“ и се намеси:

— Когато бях на седемнайсет, кандидатствах за работа в Дисниленд, но не ме приеха.

Той прекъсна връзката и се намръщи.

— За роля на анимационен герой ли?

— Ами да, разхождаш се из парка в костюм и хората се снимат с теб. Исках да съм Мини Маус или поне Снежанка, но бюстът ми е твърде голям.

— Мини има доста плоски гърди.

— Да, бе, нали е мишка.

— Добър отговор — отвърна Ноа.

— А тяхната представа за Снежанка беше, че трябва да изглежда девствена. Не знам защо.

— Сигурно защото ако тя беше толкова сексапилна като теб, хората щяха да се зачудят, какво ли е искала да прави със седемте джуджета. Което не е съвсем по Дисни.

Лицето й просветля.

— Хей, ама ти не си глупав. — После въздъхна разочаровано. — Много исках да бъда Мини.

— Мечтата умира трудно.

— Да, така е.

— От теб щеше да излезе страхотна Мини.

— Така ли мислиш?

Той се усмихна.

— Мики щеше да е късметлия.

— Много си мил.

— Леля ми Лили не мислеше така. Тя стреля по мен.

— А, Боже, аз не бих го приела толкова лично. Днес във всички семейства има проблеми. — Тя продължи с поръчките.

От джубокса прозвуча тъжна песен на Гарт Брукс, последва отново Алън Джаксън. Перифериите на всички каубойски шапки на бара се приведоха, сякаш съчувстваха на певците. Когато репертоарът се смени с „Дикси Чикс“, шапките отново щръкнаха.

Ноа беше изпил половината си бира, когато една набита буца месо с гарнитура от лак за коса, силен одеколон и облечени в черни джинси и тениска с надпис „ЛЮБОВТА Е ОТГОВОРЪТ“ се промъкна в сепарето и седна срещу него.

— Имаш ли предсмъртно желание?

— Може би ще и услужиш с твоето — отвърна Ноа.

— Аз нямам. Аз съм пацифист. — На дясната ръка на пацифиста ясно се открояваше татуировка на гърмяща змия. Зъбите й се мъдреха на гърба на дланта му, а очите й бяха пълни с омраза. — Но на теб трябва да ти стане ясно, че да следиш човек с толкова власт като конгресмена Шармър е изключително