естествено. Освен ако в технологията на имплантантите не бъде направен голям научен пробив, аз си мечтая да имам хубави гърди. Можеш да си мутант и пак да привличаш мъжете, ако имаш големи цици. Такива са моите наблюдения. Мъжете могат да бъдат много симпатични създания, но са адски предсказуеми и затова са жалки.

— Ти на девет години ли каза, че си?

— Рожденият ми ден беше на двайсет и осми февруари. Първият ден на Великите пости. Вярваш ли в постенето и разкаянието?

Мики въздъхна, засмя се и отвърна:

— Защо просто не отгатнеш в какво вярвам?

— Вероятно не много и в двете. Освен да се забавляваш с тях и да си прекарваш деня.

Мики остана безмълвна не от точното определение на детето, а от това как спокойно и безчувствено беше изречена истината. Истината, която тя самата отдавна избягваше да признае пред себе си.

— Няма нищо лошо в това да се забавляваш — продължи Лейлъни. — Едно от нещата, в които вярвам, ако искаш да знаеш, е, че сме тук, за да се радваме на живота. — Тя поклати лава. — Удивително. Мъжете сигурно са луди по теб.

— Вече не — отвърна Мики, изненадана от самата себе си, че разкрива толкова лесно съкровени неща.

Момиченцето се усмихна. Весели пламъчета заиграха в очите й.

— Сега вече не ти ли се иска да ме възприемаш като мутант?

— Какво?

— Докато ме смяташ за безпризорно сакато дете, състраданието не ти позволява да бъдеш неучтива. От друга страна, ако видиш в мене странен и вероятно опасен мутант, ще ми отвърнеш, че не е моя работа, и ще ме прогониш от двора.

— Ти все повече се държиш като мутант.

Лейлъни плесна доволно с ръце и каза:

— Знаех си, че у теб има и малко здрав разум. — Тя стана от стола и посочи към другия край на двора: — Какво е онова нещо?

— Розов храст.

— Не, сериозно?

— Сериозно. Розов храст е.

— Няма рози.

— Така е.

— Почти няма и листа.

— Но има много тръни.

Лейлъни продължи:

— Обзалагам се, че през нощта се изкоренява, обикаля из квартала и изяжда уличните котки.

— Трябва да заключваш вратите здраво.

— Ние нямаме котки. — Лейлъни намигна. — А. — Тя се усмихна широко. — Голям майтап. — Тя имитира с дясната си ръка нокът, проряза въздуха и изсъска.

— Какво имаше предвид, когато каза „и после край“?

— Кога съм го казала?

— Каза, че имаш време до следващия си рожден ден и после край.

— А, онова за контакта с извънземните.

Макар че това не беше отговорът, тя се обърна с гръб към Мики и прекоси двора.

— Лейлъни?

— Много неща приказвам. Не всички са смислени. — Когато стигна до дупката в счупената ограда, хлапето спря и се обърна. — Я ми кажи, Мишелина Белсонг, нали те попитах дали вярваш в живота след смъртта?

— И аз казах, че съм разумна.

— Да, сега си спомням.

— Та… а ти? — попита Мики.

— Какво аз?

— Вярваш ли в живота след смъртта?

Лейлъни тъжно погледна Мики и след дълга пауза отвърна:

— По-добре да вярвам.

Докато преодоляваше падналите колове на оградата и прекосяваше изоставения съседски двор с кафява от слънцето трева, проскърцването и дрънкането на шината на крака й постепенно се сля със звуците, издавани от насекомите.

Известно време, след като момиченцето се прибра в съседната къща-каравана, Мики седя наведена напред в шезлонга, загледана във вратата, зад която се беше скрило хлапето.

Лейлъни съчетаваше в себе си чар, интелект и напереност, които скриваха болезнения недъг. Но макар сега, когато с усмивка на лицето си припомняше странната им среща, Мики беше обзета от някакво необяснимо притеснение. Истината започна да прониква в съзнанието й като бърза черна риба.

Късното августовско слънце печеше жестоко. Мики имаше чувството, че плува в басейн с гореща вода.

Долавяше се миризмата на наскоро окосена трева — всепроникващия аромат на лятото.

Чуваше се бръмченето на колите по магистралата. Шум, който не беше чак толкова неприятен и можеше да бъде объркан с ритмичното плискане на вълните на морето.

Би трябвало да й се доспи, но в главата й кипеше по-трескава дейност, отколкото на магистралата. Тялото й се напрегна.

Макар и да нямаше връзка с Лейлъни Клонк, Мики си припомни думите, които леля й Дженива й беше казала предната вечер, докато се хранеха…

„Промяната не е лесна, Мики. Да промениш начина си на живот означава да промениш и начина си на мислене. А да промениш начина си на мислене означава да промениш схващането си за живота. Това е доста трудно, мила. Когато ни сполети нещастие, ние често се привързваме към него, макар и страшно много да искаме да настъпи промяна. Така е, защото нещастието е нещо, което познаваме. То внушава душевен уют и спокойствие“.

Докато стоеше на масата срещу Дженива, Мики неочаквано заплака. Чинията с домашно сготвената лазаня й се видя замъглена. По страните й потекоха топли сълзи. Въпреки това тя продължи да се храни, тъй като не искаше да си признае какво преживява в момента.

Не беше плакала от дете. Мислеше си, че е твърде корава, за да се самосъжалява, и твърде безчувствена, за да се трогне от нещастието на друг. С отчаяна решителност, ядосана на себе си заради тази проява на слабост, тя продължи да се храни, въпреки че преглъщаше с усилие.

Дженива, която макар и да познаваше добре племенницата си, изглежда, не беше никак изненадана от сълзите. Тя не каза нищо, защото знаеше, че опитите за утеха няма да имат успех.

Когато зрението на Мики отново се проясни и чинията й беше празна, тя събра сили да каже:

— Мога да направя каквото е необходимо, да отида, където искам, без значение колко е трудно.

Дженива добави:

— Също така е вярно, че понякога — не често, но понякога — животът ти може да се промени за по- добро само в един миг. Почти като по чудо. Нещо толкова силно и важно може да ти се случи, някой много важен за теб човек да се появи, да те осени някаква много важна мисъл толкова неочаквано, че просто обръща живота ти на сто и осемдесет градуса, променя го завинаги. Момиче, бих дала всичко, ако можех да направя така, че подобно неща да се случи и на теб.

За да потисне отново напиращите сълзи, Мики отвърна:

— Много мило от твоя страна, лельо Джен, но това, което имаш, не стига за нищо.

Дженива се засмя, протегна се и стисна ръката на Мики.

— Вярно е, скъпа. Но все още имам повече от теб.

Странно, тук на слънце, по-малко от ден след това Мики не можеше да спре да мисли за този променящ съдбата миг, който леля й Дженива желаеше да я споходи. Не вярваше в чудеса — нито в