Значи брат й е на Марс, майка й е наркоманка, а вторият й баща е брутален убиец. Ексцентричните разкази на Лейлъни бяха интересна тема за разговор по време на вечеря, си каза Мики. Но въпреки че понякога животът в дом „Дженива“ можеше да бъде доста странен и че от безмилостния горещ август хората бяха загубили трезвия си разум, историите на момичето отбелязваха нов рекорд на ирационалност в тази каравана. Тук, където екстравагантността и чудатостта опасно се приближаваха до истинската лудост.

— Ти кого викаш е убил баща ти? — попита тя въпреки мислите си, съгласна да играе интересната игра на Лейлъни, дори само защото така беше по-забавно, отколкото да си говорят за неуспешния й ден в търсене на работа.

— Да, скъпа, кого е очистил? — попита и леля Джен с интерес. Сигурно обърканата й психика от реални преживявания и филмови фантазии й помагаха да приеме измислиците в стил Хичкок или Спилбърг с по- малко скептицизъм, отколкото Мики.

Без изобщо да се замисли, Лейлъни отвърна:

— Четири възрастни жени, трима възрасти мъже, трийсетгодишна майка на две деца, богат собственик на гей клуб в Сан Франциско, седемнайсетгодишна футболна звезда от колежански отбор в Айова и шестгодишно момче в инвалидна количка недалеч оттук, в едно градче, наречено Тъстин.

Прецизността на отговора ги озадачи. Колкото и да не й се искаше, Мики трябваше да признае, че Лейлъни явно казва истината.

Вчера в двора, когато Мики предупреди момичето да не си измисля фантасмагории за майка си, Лейлъни й беше отвърнала: „Не бих могла да си измисля нещо толкова странно и откачено“.

Но пък втори баща, който е убил единайсет души? Който е убивал възрастни жени и дете в инвалидна количка?

Макар инстинктът да й подсказваше, че момичето не лъже, разумът и логиката й настояваха, че всичко звучи прекалено фантастично, за да е истина.

— Ако е убил всичките тези хора, как тогава се разхожда още на свобода? — попита Мики.

— Интересно, нали? — отвърна момичето.

— Не само интересно, невъзможно е.

— Доктор Смърт казва, че в момента живеем в епохата и културата на смъртта. Затова хората като него са новите герои.

— Какво означава това?

— Не мога да обясня думите му. Само ги цитирам.

— Изглежда като един наистина лош и страшен човек — каза леля Джен, сякаш Лейлъни беше описала не убиец, а някакъв дребен хулиган.

— Аз лично не бих го поканила на вечеря. Между другото, той не знае, че съм тук. Не би ми разрешил, но тази вечер има работа.

— По-скоро бих поканила Сатаната — отвърна Дженива. — Ти винаги си добре дошла тук, Лейлъни, но той по-добре да не прекрачва прага на тази къща.

— Няма. Не обича много хората, освен ако не са мъртви. Не е от тези, дето биха те заговорили на улицата. Но ако случайно се натъкнеш на него, не го наричай Престън или Мадок. Напоследък доста се е променил и пътува под името Джордан — „викай ми Джори“ — Банкс. Ако го назовете с истинското му име, ще разбере, че съм го издала.

— Не бих разговаряла изобщо с него — каза Дженива. — След всичко, което чух току-що, по-скоро бих го зашлевила.

Преди Мики да продължи да разпитва за още подробности, Лейлъни смени темата:

— Госпожо Ди, ченгетата хванаха ли престъпника, който ограби магазина ви?

Дженива сдъвка последната хапка от сандвича си и отвърна:

— От полицията нямаше никаква полза, скъпа. Трябваше сама да го издиря.

— Толкова дръзко! — Лицето на Лейлъни грейна от вдъхновение. Въпреки коефициента й на интелигентност, хлапашкото остроумие и впечатлението за начетеност момичето беше запазило и някои детински черти. — Но как сте могли да сторите нещо, което ченгетата не са?

Докато Мики палеше трите свещи в средата на масата, леля Джен отвърна:

— Обучените детективи не могат да се състезават с една побъркана жена, ако тя е решителна и крава.

— Колкото ида си корава, все пак подозирам, че си мислиш за някой филм с Ашли Джъд, Шарън Стоун или може би Пам Гриър — каза Мики.

Дженива се наведе заговорнически над масата и прошепна на Лейлъни:

— Открих копелето в Ню Орлийнс.

— Та ти никога не си ходила в Ню Орлийнс — напомни й Мики.

Леля й се намръщи.

— Май беше в Лас Вегас.

След като запали свещите, Мики изгаси клечката кибрит.

— Това не са истински спомени, лельо Джен. Отново се връщаш към филмите.

— Така ли? — Дженива остана наведена над масата. Трептенето на пламъците на свещите огряваше неравномерно лицето и очите й. Объркването, изписано на лицето й, остана обаче скрито за светлината. — Но, мила, помня го толкова ясно… удовлетворението, което изпитах, когато го застрелях.

— Ти нямаш пистолет, лельо Джен.

— Вярно. Нямам пистолет. — Тя се усмихна и изражението й сякаш огря кухнята по-силно от свещите. — Сега, като се замисля, мъжът, когото застрелях в Ню Орлийнс, беше Алек Болдуин.

— А Алек Болдуин не е мъжът, обрал магазина на леля Джен — увери Мики Лейлъни.

— Макар че не бих му имала много доверие, ако се навърта около касов апарат — продължи Дженива и стана от стола. — Алек Болдуин играе по-правдоподобно злодеи, отколкото добри герои.

— Човекът, който е убил господин Ди, беше ли хванат? — упорито се върна на въпроса Лейлъни.

— Не — отвърна Мики. — Ченгетата не можаха да съберат нито едно доказателство за осемнайсет години.

— Скапана работа.

Дженива се приближи и сложи длани върху крехките рамене на Лейлъни.

— Всичко е наред, скъпа — отвърна весело тя. — Ако мъжът, който застреля моя Върнън, вече не се пече в Ада, скоро ще се озове там.

— Аз не вярвам много-много в Ада — каза момичето с напълно сериозен тон.

— Напротив, разбира се, че съществува. Какъв щеше да е светът без тоалетни?

Объркана от странния въпрос, Лейлъни погледна за помощ към Мики.

Тя само сви рамене.

— Задгробният живот без ад би бил толкова непоносим, колкото и светът без тоалетни — обясни Дженива и целуна момичето по челото. — А сега и аз отивам да се облекча.

Когато възрастната жена изчезна в късия тъмен коридор и влезе в тоалетната, Лейлъни и Мики се спогледаха. В продължение на няколко секунди в тази непоносима августовска жега, от която времето сякаш бе спряло, те останаха смълчани също като трите пламъка на свещите на масата.

Най-накрая Мики наруши тишината:

— Ако си си поставила за цел да създадеш впечатление за ексцентрична личност, знай, че вече си постигнала голям успех.

— Конкуренцията е много жестока.

— Значи вторият ти баща е убиец?

— Можеше и да е по-зле. Можеше да е някой скапаняк, който няма никакъв вкус и се облича ужасно. Всеки добър адвокат може да оправдае буквално всяко убийство, но за безвкусицата няма оправдание.

— Той добре ли се облича?

— Определено има стил. Поне човек не се срамува, когато е в компанията му.