— Въпреки че убива възрастни жени и момчета в инвалидни колички?

— Само едно момче, доколкото знам.

Зад прозореца кървящият ден оставяше яркочервени петна по небето, като озаряваше всичко в златисти и пурпурни цветове.

Когато Мики стана да прибере масата, Лейлъни понечи да й помогне.

— Спокойно — спря я тя и запали лампата над мивката. — Ще се оправя и сама.

— Това, че съм недъгава, не значи, че не мога да помогна.

— Не се обиждай. Ти си ни гостенка, а ние не взимаме пари от гостите, нито пък ги караме да ни работят.

Без да й обръща внимание, момичето се зае да мие чиниите.

В това време Мики изплакваше на чешмата другите съдове.

— Логично е да се предположи, че всички тези приказки за баща убиец са само плод на въображението ти, опит да се добави малко блясък към образа на госпожица Лейлъни Клонк, огнената малка ексцентричка.

— Грешно предположение.

— Само някаква безсмислица…

— Та аз живея в страната на безсмислиците.

— … но безсмислица, която сигурно цели нещо повече.

Лейлъни върна картофената салата в хладилника и отвърна:

— Какво, да не мислиш, че говоря със загадки?

Мики беше разработила цяла теория за невероятните истории за Синсемила и доктор Смърт. Ако обаче директно разкриеше подозренията си, рискуваше Лейлъни да се затвори още повече в себе си. Поради причини, които нямаше време да анализира, тя искаше да помогне на момичето. Ако наистина Лейлъни се нуждаеше от помощ.

Вместо да я погледне в очите, Мики продължи да мие чиниите.

— Не точно загадки. Понякога става дума за неща, за които сме свикнали да говорим често и затова говорим за тях със заобикалки.

Лейлъни прибра и италианската салата в хладилника, след което каза:

— Така ли правиш? Говориш със заобикалки за неща, които искаш сериозно да обсъдиш? А аз — какво? — трябва сама да се сетя за истинския предмет на разговора ли?

— Не, не — поколеба се Мики. — Е, да, това правя в момента. Но имах предвид нещо друго — че ти говориш със заобикалки, когато ни разправяш за доктор Смърт и убитите от него хора.

С крайчеца на окото си Мики забеляза, че момичето спря да мие съдовете и се обърна към нея.

— Моля те, бъди по-ясна, Мишелина Белсонг. От този разговор ми се завива свят. Какво искаш да кажеш?

— Не мога да разбера за какво ми говориш — излъга Мики. — Ти трябва да ми кажеш… когато си готова.

— От колко време живееш с госпожа Ди?

— Какво значение има? От една седмица.

— Една седмица, а вече си майстор на завоалирания разговор. Интересно какви разговори водите двете, когато не съм тук да дам рационално зрънце.

— Ти да дадеш рационално зрънце? — Мики изплакна последната чиния. — Кога за последен път яде праскови със соя и зелен фасул?

— Никога. Синсемила ми поднесе такова ядене в понеделник. Хайде, сподели ми какво мислиш за мене. Щом каза, че увъртам, значи имаш някакви подозрения.

Мики беше озадачена. Аматьорските й познания по психология се провалиха, както би се провалил някой аматьорски изработен ядрен реактор. Със същия успех някой би извършил мозъчна операция с помощта на кухненски прибори.

Тя избърса ръцете си в хавлията и се обърна към Лейлъни:

— Нямам никакви подозрения. Просто казвам, че ако искаш да говориш за нещо с мен, няма защо да се стесняваш. На твое разположение съм.

— О, Господи! — Макар че блясъкът в очите на Лейлъни можеше да бъде разчетен като разочарование, веселият й тон беше естествен: — Смяташ, че си измислям историите за доктор Смърт, защото ме е страх или ме е срам да говоря за това, с което той наистина се занимава. И си мислиш, че в действителност той е педофил и ме малтретира.

Може би момичето се изненада от версията, че Престън Мадок е насилник на деца. Може би това беше само престорена изненада, която целеше да прикрие неудобството от факта, че Мики се беше приближила толкова много до нея и до истината.

Единственото по-опасно нещо от аматьорското прилагане на психологически техники беше аматьорското тълкуване на отговорите на пациента. Ако това беше ядрен реактор, Мики отдавна щеше да се е превърнала в облак радиоактивен прах.

Вместо това се превърна в самата прямота, която до момента се стремеше да избягва.

— А така ли е? — попита тя Лейлъни.

Момичето прибра кутията бира от масата и отговори:

— Тази мисъл е абсурдна поради милион причини.

— Дай ми поне една.

— Престън Клавдий Мадок е едно асексуално създание.

— Няма такова нещо.

— Ами амебата?

Мики разбираше това дете достатъчно добре, за да открие, че то крие доста тайни. Можеше да получи отговорите на тях само като спечели пълното й доверие, а доверието й можеше да бъде спечелено само като демонстрира уважение към нея и като приеме оригиналната й ексцентричност. Тук се включваше и странната словесна игра между двете. Затова продължи:

— Не съм убедена, че амебите са асексулани създания.

— Добре, тогава по-низшите едноклетъчни.

— Кои са те?

— Света Дево, не си ли ходила на училище?

— Ходила съм, но не внимавах много в час. Освен това вие в четвърти клас не учите за амеби и едноклетъчни.

— Аз не съм в четвърти клас. — Лейлъни изля топлата бира в мивката. — Ние сме като едни чергари от двайсет и първи век, които търсим стълбата към звездите. Никога не се застояваме на едно и също място достатъчно, че да си построим покрив над главата. Аз съм частна ученичка и в момента съм в дванайсети клас. — Пенещата се в канала на мивката бира ухаеше приятно на малц и надделя над миризмата на восък от свещите на масата. — На хартия моят учител е доктор Смърт. На практика съм се самообразовала. Думата е „самоук“. Аз съм самоука, и то добра. — И сякаш за да покаже колко е силна, Лейлъни смачка празната бирена кутия със здравата си ръка. — Както и да е. Доктор Смърт може и да е бил добър преподавател, когато е работил в университета, но сега не мога да разчитам на него да ме образова. Невъзможно е да се съсредоточиш върху уроците, когато учителят ти е прокарал ръка под полата ти.

Този път Мики се сепна:

— Не е смешно, Лейлъни.

Загледано в смачканата кутия в малкия си юмрук, момичето продължи:

— Е, признавам, че не е забавно като виц за тъпа блондинка. Обичам вицовете за блондинки. Ако наистина бях изнасилвана от педофил, никога нямаше да се шегувам така. — Тя отвори шкафа под мивката и хвърли бирената кутия в кофата за боклук. — Но в действителност доктор Смърт не би ме докоснал с пръст дори и да беше такъв перверзник. Той изпитва към мене съжаление така както ти би съжалила смачкано от камион и осакатено, но все още живо куче на магистралата. А освен това за него моите деформации са толкова отблъскващи, че по-скоро би си изповръщал червата.

Макар че тонът й беше весел, думите излизаха от устата й като оси и истината, съдържаща се в тях, сякаш ужили Мики.