врата. Застана там с развяна роба, в шест часа следобед, и крещеше след мен да остана. Но аз избягах и отидох право на гарата.

Фабиан пристъпи зад Лабуде и сложи ръце върху раменете на приятеля си.

— Защо не ми каза това още вчера?

— Е, все ще се оправя — каза Лабуде. — Да ме лъже така!

— Но какво е можела да стори? Да ти каже истината?

— Не съм в състояние да мисля повече за това. Чувствувам се тъй, като че ли съм бил тежко болен.

— Ти още си болен — каза Фабиан. — Още я обичаш.

— Това е вярно — отвърна Лабуде. — Но вече съм успявал да се справя и с по-чепати типове от себе си.

— Но ако сега тя ти пише?

— Случаят е ликвидиран. Пет години съм живял на лъжлива почва, стига ми толкова. Още не съм ти казал най-лошото. Тя не ме обича и никога не ме е обичала! Едва сега, след като теглих чертата за сбор, сметката става ясна. Едва след като тя бе лежала до мен и най-хладнокръвно ме бе лъгала, можах да разбера миналите години. В пет минути ми стана ясно всичко… Към дело! — Лабуде побутна приятеля си към вратата. — А сега да вървим! Поканени сме у Рут Райтер. Ела! Имам да наваксвам сума нещо.

— Коя е тая Рут Райтер?

— Днес се запознах с нея. Има ателие и, ако може да се вярва на думите й, е скулпторка.

— Отдавна мечтаех да позирам — каза Фабиан и облече връхното си палто.

— Най-после няколко мъже! — извика Райтер. — Разположете се удобно. Кулп току-що се оплакваше, че не можело да продължава повече тъй.

Лабуде потърси с очи момичето, наречено Кулп. Седнало със свити крака върху един шезлонг, то му махна да се приближи.

Лабуде седна до Кулп. Фабиан нерешително чакаше. Ателието беше просторно. Под лампата сред помещението, пред редица скулптури имаше дървена маса, а върху масата седеше гола чернокоса жена. Райтер се отпусна на едно столче без облегало, взе отново скицника и продължи да рисува.

— Вечерен модел — обясни тя, без да вдига поглед. — Казва се Селоу. Ново положение, миличка! Заставаш права, разкрачена, извиваш под прав ъгъл горната половина на тялото си. Тъй, сега слагаш ръцете на врата. Стоп!

Голата жена, наречена Селоу, се беше изправила и стоеше сега разкрачена върху масата. Имаше прекрасно телосложение и гледаше пред себе си равнодушно, с меланхолични очи.

— Барон, дай нещо за пиене, студено ми е — каза внезапно тя.

— Наистина, кожата на госпожица Селоу е настръхнала — потвърди Фабиан.

Беше пристъпил по-наблизо и стоеше пред вечерния модел тъй, както някой ценител на изкуството би стоял пред женска бронзова скулптура.

— Пипането забранено!

Гласът на скулпторката прозвуча крайно недружелюбно.

Госпожица Кулп, която се протягаше в ръцете на Лабуде като в топла вода за къпане, извика на Фабиан:

— Долу ръцете от маслото! Баронът е ревнив!

— Затваряй си устата! — изръмжа Райтер.

Голата жена тропна с крак.

— Дайте ми нещо за пиене!

— Батенберг, до креслото ти е масичката, а на масичката има джин. Подай го насам.

— С удоволствие — прозвуча някакъв глас.

После зад статуите се чу дрънчене на стъкла. И накрая под светлината на лампата се яви едно непознато момиче и подаде на вечерния модел пълна чаша.

Фабиан бе изненадан.

— Колко същества от женски пол има тук — запита той.

— Аз съм единственото — заяви госпожица Батенберг и се засмя.

Фабиан я погледна в лицето и намери, че тя не подхожда за околната среда. Госпожица Батенберг отново се отправи към скулптурите и се прибра зад тях. Той я последва. Тя седна на креслото. Фабиан застана до една гипсова Диана, обгърна с ръка бедрото на богинята на лова и се загледа през прозореца на ателието към островърхите стрехи и капандурите на покривите. Чу се командата на Барона:

— Последна поза, миличка! Тялото — приведено напред, коленете — леко присвити, задникът издаден назад, ръце на коленете, добре, стой така!

— Как в същност попаднахте в тая кочина вие? — запита Фабиан госпожица Батенберг.

— С Рут Райтер сме съгражданки. Учехме в едно и също училище. Неотдавна се срещнахме случайно на улицата. И понеже аз съм съвсем отскоро в Берлин, тя ме покани, за да ми даде някои напътствия. Днес съм тук за последен път. Напътствията вече ми стигат.

— Това ме радва — каза Фабиан. — Не че съм отявлен пазител на добродетелността, но все пак се натъжавам като видя някоя жена да пада толкова низко.

Тя го погледна сериозно.

— Аз не съм ангел, господине. Нашето време е скарано с ангелите. Какво искате вие? Обикнем ли някой мъж, ние му се отдаваме изцяло. Разделяме се с всичко, което е било дотогава, и отиваме при него. „Ето ме“ — шепнем ние и му се усмихваме мило. „Да — казва той, — ето те“, и се почесва зад ухото. „Всемогъщи боже — мисли си той, — тая ми се обеси на врата.“ Ние с готовност му даряваме всичко, което имаме. А той ругае. Нашите дарове му досаждат. Отначало ругае само под нос, по-късно почва да ругае гласно. А ние сме самотни — по-самотни от когато и да било. Аз съм на двайсет и пет години и вече са ме изоставяли двама мъже. Изоставяли са ме като чадър, нарочно забравен някъде. Неприятна ли ви е моята откровеност?

— С много жени става така. Ние, младите мъже, си имаме грижи. А свободното време, с което разполагаме, стига за удоволствия, но не и за любов. Семейството е на смъртно легло. Останали са ни само две възможности да проявяваме нашето чувство за отговорност. Или поемаш отговорността за бъдещето на една жена и когато през следната седмица те изхвърлят от работа, разбираш, че си постъпил безотговорно. Или пък, завладян от чувство за отговорност, не поемаш риска да разбиеш бъдещето на втория човек и ако това направи жената нещастна, виждаш, че и второто разрешение на въпроса е било също така безотговорно. Подобно противоречие по-рано не е съществувало.

Фабиан седна на прозоречната дъска. Зад един от отсрещните прозорци светеше лампа. Загледа се в скромно мебелираната стая. До масата седеше жена, закрила лице с ръката си. А пред нея беше застанал мъж, ръкомахаше, устата му се кривяха, явно изричайки ругатни, сетне той грабна шапката си от закачалката и напусна стаята. Жената свали ръце от лицето си и втренчи поглед във вратата. После отпусна глава върху масата, съвсем бавно и съвсем спокойно, сякаш очакваше върху нея да се стовари брадва. Фабиан се извърна и погледна момичето, което седеше на креслото до него. То също бе наблюдавало сцената в отсрещния дом и тъжно вдигна очи към него.

— Още един обезкрилен ангел — рече той.

— Вторият мъж, когото обичах и комуто досаждах с това — каза тя тихо, — излезе през една хубава вечер от жилището ни, за да пусне някакво писмо. Слезе по стълбите и не се върна вече… — Тя поклати глава тъй, сякаш още не можеше да проумее какво се бе случило. — Три месеца го чаках да се върне от пощенската кутия. Смешно, нали? После той ми изпрати илюстрована картичка от Сантяго, с много сърдечни поздрави. Майка ми каза: „Ти си уличница“, а когато й възразих, че на осемнайсет години тя е имала първия си мъж и на деветнайсет — първото си дете, възмутено извика: „Но това беше нещо съвсем друго!“ Наистина, съвсем друго е било.

— Защо дойдохте в Берлин?