съжаление в случая се касае за една антиномия. Убеден съм, че за човечеството — такова, каквото е — съществуват само две възможности. Или не сме доволни от съдбата си и се избиваме взаимно, за да подобрим своето положение, или пък, напротив, сме доволни и от себе си, и от света — което впрочем е само чисто теоретична постановка на въпроса — и тогава ще пукнем от скука. Крайният резултат е един и същ. Каква полза и от най-божествената система, докато човечеството се състои от свини? Но какво мисли за тия неща Леда?

— Тя не взе никакво становище по въпроса, понеже изобщо не присъствува.

— Но защо?

— Не знаеше, че съм в Хамбург.

Фабиан се изправи удивен, но след това мълчаливо зае отново мястото си.

Лабуде разпери ръце и здраво се хвана за краищата на писалището.

— Исках да изненадам Леда. Исках да я наблюдавам тайно. Защото бях почнал да се съмнявам. Когато двама души се виждат само по за два дни и една нощ в месеца, връзката помежду им по начало е подкопана. И ако едно такова положение продължи както при нас с години, то връзката най-накрая се разпада. Това не зависи толкова от качествата на партньорите, процесът настъпва по необходимост. Веднъж, преди месеци, ти загатнах, че Леда се е променила. Тя почна да се преструва. Манкираше. Посрещането на гарата, нежностите през време на разговора, страстта в леглото — всичко беше само театър.

Лабуде вдигна глава право нагоре. Говореше много тихо.

— Естествено, хората се отчуждават. Нямаш вече понятие за грижите на другия. Не познаваш хората, с които дружи той. Не виждаш, че се е променил, нито знаеш, защо се е променил. Писмата са безпредметни. Пътуваш, целуваш се с тоя човек, отивате на театър, питаш го за новини, прекарвате заедно една нощ и пак се разделяте. След четири седмици става същата глупост. Близост по календар, с часовник в ръка. Невъзможно. Тя е в Хамбург, аз — в Берлин. Географията слага кръст на любовта.

Фабиан извади цигара и драсна клечката толкова внимателно, сякаш се страхуваше, че може да причини болка на драскалото.

— През последните месеци изпитвах страх пред всяка от тия срещи. Идеше ми да разкъсам като маска лицето на Леда. Тя лъжеше. Но кого искаше да измами? Само мене, или и себе си? И тъй като — макар неколкократно да го поисках от нея с писма — тя отбягваше да даде обяснение, видях се принуден да сторя това, което направих. През нощта, когато основахме инициативната група, много скоро се разделих с Расов и останалите и се упътих към къщата, гдето живее Леда. Прозорците бяха тъмни. Може би тя вече спеше. Но мен не ми беше до логика. Чаках.

Гласът на Лабуде трепна. Той посегна към писалището, взе няколко молива и нервно ги запремята между дланите си. Тяхното сухо тракане придружаваше по-нататъшния му разказ.

— Улицата е широка и застроена само от едната страна. Другата граничи с цветни лехи, поляни, алеи и храсталаци, а отвъд тях е Алстер. Срещу къщата има пейка. Седнах там, изпуших безброй цигари и чаках. Щом някой се зададеше по улицата, мислех си: това ще е Леда. Тъй седях от дванадесет часа през нощта до три часа сутринта и във въображението ми се оформяха всевъзможни бурни разговори и грозни картини. А времето течеше. Малко след три по улицата сви такси и спря пред къщата. От него слезе едър, строен човек и плати на шофьора. После от колата изскочи жена, забърза към вратата, отключи, влезе в къщата, задържа вратата отворена, докато мъжът я настигна, и заключи отвътре. Колата отпътува обратно към града.

Лабуде бе станал. Захвърли моливите върху писалището, почна бързо да се разхожда напред-назад из стаята, спря в най-далечния ъгъл до самата стена. Вгледа се във фигурите на тапетите и прокара пръст по техните очертания.

— Жената беше Леда. Нейните прозорци светнаха. Видях как две сенки се движеха зад пердетата. После лампата в дневната угасна. След това светна в спалнята. Вратата на балкона беше полуотворена. От време на време чувах смеха на Леда. Нали си спомняш, тя се смее необичайно високо. Понякога настъпваше пълна тишина в къщата отсреща и долу на улицата при мен и тогава чувах само как тупти сърцето ми.

В този миг вратата шумно се отвори. Влезе съдебният съветник Лабуде, без шапка и връхно палто.

— Здравей, Щефан! — каза той, приближи се и подаде ръка на сина си. — Отдавна не сме се виждали, а? Пътешествувах няколко дни. Трябваше да си поотпочина. Ах, тия нерви, тия нерви! Тъкмо се връщам. Как вървят работите? Изглеждаш зле. Грижи? Да си чул нещо за докторската си работа? Не? Досадни типове. Писала ли е майка ти? Нека остане още няколко седмици. С право са го нарекли Парадизо11 това кътче. Добре й е на жената. Здравейте, господин Фабиан! Сериозни разговори, а? Има ли задгробен живот? Между нас казано, няма. Трябва да свършим всичко докрай още преди смъртта. Затънали сме до гуша в работа. Денем и нощем.

— Фриц, идвай най-после! — извика някакъв женски глас откъм стълбището.

Съдебният съветник сви рамене.

— Ето на! Малка певица, голям талант, никаква работа. Знае всички опери наизуст. Поомръзва малко с вечното си кряскане. Е, хайде довиждане! По-добре се забавлявайте, вместо да спасявате човечеството. Както казах, животът трябва да се изживее докрай още преди смъртта. На драго сърце съм на разположение за по-подробни сведения. Не бъди толкова сериозно, момчето ми!

Той се ръкува с двамата, излезе и затръшна вратата.

Макар и с известно закъснение, Лабуде запуши ушите си, пристъпи към писалището, помисли малко и продължи своя разказ:

— Към пет часа сутринта заваля. След шест дъждът престана. Небето се проясни и започна да се развиделява. В спалнята още светеше лампа. В утринната дрезгавина светлината й изглеждаше странна. В седем часа човекът напусна дома. Подсвиркваше си с уста, и след като излезе през вратата, погледна нагоре. Леда стоеше на балкона в японската си роба и махаше. Той също й махна и изпрати въздушна целувка — просто да плюеш. После тръгна надолу по улицата и продължи да си подсвирква. Аз наведох глава. Горе вратата на балкона се затвори.

Фабиан не знаеше какво да стори. Остана седнал на мястото си. Внезапно Лабуде вдигна ръка и удари с пестник по писалището.

— Тая кучка! — извика той.

Фабиан скочи от кушетката, но Лабуде махна с ръка и каза съвсем спокойно:

— Остави! Слушай по-нататък. По обяд й се обадих по телефона. Тя се зарадва, че пак съм дошъл да я видя. Защо не съм й писал? Ще мога ли да ида при нея в пет часа? От няколко седмици насам научните работници свършвали по-рано работа… Скитах из пристанищния квартал, докато стана пет. После отидох. Тя беше приготвила чай и сладкиши и ме посрещна нежно. Изпих чаша чай и говорих за най-обикновени неща. След това тя почна машинално да се съблича, сложи си пеньоара и се изтегна на кушетката. Тогава й подхвърлих какво би казала, ако скъсаме. Тя ме запита какво става а мен. Нали уж било твърдо решено, че щом взема доктората си, ще се оженим. Да не би да не я обичам вече? Заявих, че сега не става въпрос за това. И че поради все по-голямата отчужденост помежду ни, за която е виновна тя, раздялата ни изглежда разумна и препоръчителна.

Тя умело даде на пеньоара си възможност да се поизплъзне встрани, и с детински глас каза, че аз съм бил толкова студен. И че отчуждението, както очевидно личало от сегашното недвусмислено положение, се дължало повече на мен, отколкото на нея. Призна, че било трудно да се поддържа духовната връзка от разстояние като това между Хамбург и Берлин. А имало и други конфликти. Когато тя ме желаела, мен ме нямало, а пък когато съм бил там, любовта трябвало да се консумира като поднесен обяд, независимо от това, дали си гладен или не. Но след като сме се оженели, всичко щяло да стане по-иначе. Впрочем не бивало да се сърдя. Преди няколко седмици й се наложило да предприеме лекарска интервенция. Искала да роди децата ни като моя жена, не преди това. Не ми съобщила нищо за тази малка неприятност, за да не ме плаши. Но сега била съвсем в ред и трябвало най-сетне да седна до нея. Копнеела за мен.

„От кого беше детето, от което си се отървала?“ — запитах тогава аз.

Тя се надигна и обидено изкриви лице.

„И кой беше мъжът, който спа при теб тази нощ?“ — продължих да питам аз.

„Ти виждаш призраци — отвърна тя. — Ревнуваш и това е направо глупаво.“

Тогава й зашлевих една плесница и си тръгнах. Тя се втурна да ме гони по стълбите, чак до външната