Досега Харълд Паркити се гордееше с моравата пред дома си. До миналата година притежаваше голяма сенокосачка и плащаше пет долара на едно съседско момче, за да окоси поляната му. През онези дни Харълд слушаше мача на „Ред Сокс“ по радиото с бира в ръка и бе твърдо убеден, че Господ е на небето и бди над света, включително над неговата поляна. Но миналата година, по средата на октомври, съдбата изигра лош номер на Харълд Паркити. Докато момчето косеше тревата за последен път през този сезон, кучето на Кастонмайерови подгони котката на семейство Смит и тя попадна под сенокосачката.

Дъщерята на Харълд повърна цялата изпита лимонада върху новата си жилетка, а жена му цяла седмица сънува кошмари. Въпреки че се бе появила малко по-късно на местопроизшествието, тя пристигна точно когато Харълд и пребледнялото момче почистваха ножовете. Разплакани, дъщеря им и мисис Смит ги наблюдаваха, но Алиша бе успяла да се преоблече в джинси и в отвратителен прилепнал пуловер. Беше влюбена в момчето, което идваше да окоси поляната.

След като цяла седмица слуша как жена му стене и бърбори в съседното легло, Харълд реши да се отърве от сенокосачката. И без това не му трябва — досега бе наемал само момче, а следващата година ще наеме и косачка. Може би Карла ще престане да стене насън и дори ще му бутне…

Ето защо закара сенокосачката на Фил Суноко и двамата се попазариха за цената. Харълд получи чисто нова автомобилна гума и пълен резервоар с бензин, а Фил изкара сенокосачката на едно от островчетата в бензиностанцията и постави върху нея надпис: „ПРОДАВА СЕ“.

А тази година Харълд непрекъснато отлагаше косенето. Когато най-после реши да се обади на миналогодишното момче, майка му обясни, че Франк е отишъл да следва в държавния университет. Харълд смаяно поклати глава и отиде да си вземе бира от хладилника, като си мислеше: „Господи, как лети времето!“

Той не потърси ново момче и май и юни отминаха неусетно, докато „Ред Сокс“ продължаваха да боксуват на четвъртото място. През уикендите Харълд седеше на задната веранда и намръщено наблюдаваше безкрайната върволица от непознати младежи, които промърморваха някакъв поздрав преди да поведат закръглената му дъщеря към местната „Алея на влюбените“. А междувременно тревата избуя: това лято времето беше благоприятно — след всеки три дни като по часовник идваше по един дъждовен.

В средата на юли поляната приличаше повече на ливада, отколкото на морава зад порядъчен дом в предградията. И съседът Джек Кастонмайер започна да пуска плоски шеги за цената на сеното и на люцерната. А Джени, четиригодишната дъщеричка на Дон Смит свикна да се крие сред високите бурени, когато имаше овесена каша за закуска, или спанак за вечеря.

Един ден в края на юли, Харълд излезе във вътрешния двор по време на почивката на бейзболния мач, и забеляза някакъв мармот, настанил се удобно сред обрасналата с трева пътека. Тази гледка го подтикна към по-решителни действия. Изгаси радиото, взе вестника и го отвори на страницата с обявите. По средата на първата колона откри онова, което му трябваше: „Косиме тревни площи. Цени умерени. 776–2390.“

Харълд набра номера; очакваше да чуе жена, която, надвиквайки прахосмукачката, ще изкрещи на сина си да се обади. Вместо това делови глас изрече: „Пасторално озеленяване… С какво можем да ви услужим?“

Внезапно изпълнен с недоверие, Харълд обясни какво желае и си помисли: „Само това ни липсваше. Откога косачите имат фирми със секретарка?“ Поинтересува се за цената, която му се стори напълно приемлива.

Затвори телефона, изпълнен със странно тревожно чувство и се върна на верандата. Настани се на стола си, пусна радиото и отмести поглед от обрасналата поляна към облаците, които лениво плуваха в небето. Карла и Алиша бяха при тъща му, беше сам в цялата къща. Навярно ще бъдат приятно изненадани, ако момчето окоси моравата преди завръщането им.

Отвори кутийка бира и въздъхна, когато любимият му играч Дик Драго сгреши. Задуха лек ветрец и полъхът му се усети дори на остъклената веранда. Щурци свиреха тихо във високата трева. Харълд промърмори нещо нелюбезно по адрес на Дик Драго и задряма.

След половин час се сепна — на вратата се звънеше. Докато ставаше да отвори, той събори бирата си.

Човек в работен гащеризон, изцапан с петна от трева, стоеше на стъпалата и дъвчеше клечка за зъби. Беше дебел. Огромният му корем издуваше избелелия гащеризон, все едно, че бе погълнал баскетболна топка.

— Какво желаете? — сънено попита Харълд Паркити.

Човекът се ухили, премести клечката да зъби в другото ъгълче на устата си, подръпна седалището на гащеризона си, след което леко тикна назад зелената си бейзболна шапка. Върху козирката й имаше прясно петно от машинно масло. Мъжът продължаваше да се усмихва, а от него лъхаше на трева, земя и грес.

— Изпращат ме от „Пасторално озеленяване“, приятелче — дружелюбно заяви той и се почеса между краката. — Поръчал си косач, нали така? Нали така, приятел? — Продължаваше да се хили.

— О, моравата. Вие ли… — Харълд тъпо го изгледа.

— Тъй вярно, аз. — Косачът високо се изсмя и се втренчи в лицето му, подпухнало от сън.

Харълд безпомощно му направи път и човекът затрополи с тежките си обувки по коридора, мина през всекидневната и през кухнята и се озова на задната веранда. Харълд се поуспокои, защото бе успял да го класифицира. Беше виждал подобни типове да поддържат санитарните възли, или да работят в пътностроителните бригади по магистралата. Забелязал бе как се облягат на лопатите си, пушат „Лъки Страйк“ и „Кемъл“, гледат те отвисоко, сякаш са солта на земята, и са способни да те претрепят за пет долара, или да чукат жена ти когато пожелаят. Харълд тайно се страхуваше от тях; те винаги бяха загорели от слънцето, около очите им винаги имаше мрежа от бръчици и винаги бяха безкрайно самоуверени.

— Полянката малко ще ви затрудни — подхвана той и несъзнателно гласът му стана по-гърлен. — Няма камъни, но е доста обраснала. Боя се, че доста съм я занемарил.

— Не се притеснявай, приятел. Хич да не ти пука. Всичко е супер! — Мъжът му се ухили, очите му проблеснаха като на търговски пътник, разполагащ с неизчерпаем запас от тъпи вицове. — Колкото по- висока тревата, толкова по-добре. В името на Цирцея1, почвата тук е плодородна!

„В името на Цирцея?“

Косачът се заслуша в радиото. Ястерземски току-що бе отбелязал точка.

— Привърженик на „Ред Сокс“, а? Аз пък си падам по „Янкийс“. — Той влезе обратно в къщата и тромаво се заклатушка по коридора. Харълд опечалено го изпрати с поглед.

Настани се обратно на стола си и гневно се втренчи в локвата бира под масата, посред която се въргаляше кутията. Хрумна му да вземе парцал от кухнята, сетне се отказа.

„Не се притеснявай. Хич да не ти пука.“

Отвори вестника на финансовия раздел и внимателно проучи котировките на акциите при затварянето на борсата. Като добър републиканец, и той смяташе бизнесмените от „Уолстрийт“ за полубогове…

(„В името на Цирцея??“)

…и често съжаляваше, че не проумява Словото, дошло от планината не върху каменни плочи2, а под формата на загадъчни съкращения, като п.к.т., к.д.к. Веднъж предвидливо купи три акции на компания, наречена „Бизонски кюфтета“ INC, която фалира през хиляда деветстотин шейсет и осма и той загуби инвестираните седемдесет и пет долара. Доколкото разбираше, кюфтетата от бизон щяха да се търсят в бъдеще. Често разговаряше по този въпрос със Съни, бармана от „Голдфиш боул“. Съни му обясняваше, че идеите му са прекалено напредничави и че…

Тъкмо отново задрямваше, когато го стресна оглушителен рев.

Харълд скочи като ужилен, преобърна стола си, огледа се с безумен поглед и промърмори, обръщайки се към стената:

— Господи, и това ми било косачка!

Втурна се към входната врата и погледна навън — съгледа само паркираната разнебитена зелена камионетка с надпис: „Пасторално озеленяване“. Ужасяващият звук идваше от обратната посока. Харълд тичешком влезе обратно в къщата, изскочи на задната веранда и се вцепени.