— Ти му разказа за „Хубавата Лиза“ — рече Дейв на Винс, когато успя да спре да се смее. „Хубавата Лиза Кабът“ беше рибарска гемия, изхвърлена на брега на съседния остров Смак през двайсетте години на ХХ век. Намерили един от рибарите проснат мъртъв върху капака на предния трюм, другите петима ги нямало. — Колко пъти според тебе е чувал таз история Ханрати по нашето крайбрежие?

— А, нямам представа. На колко места, мислиш, се е отбивал, преди да дойде при нас? — отвърна Винс и след миг двамата старци пак се запревиваха от смях. Винс се пляскаше по костеливото коляно, а Дейв — по тлъстото бедро.

Стефани ги гледаше и се въсеше — нито ядосана, нито развеселена (е… мъничко де), просто се опитваше да разбере причината за доброто им настроение. Самата тя смяташе, че историята за „Хубавата Лиза Кабът“ е достатъчно интересна поне за една от осемте статии от — хм! — „Неразгаданите мистерии на Нова Англия“, но не беше нито глупава, нито загубена: отлично съзнаваше, че господин Ханрати не я смята за достатъчно интересна. Да, беше видяла по лицето му, че вече я е чувал по време на финансираните си от „Глоуб“ обиколки по крайбрежието между Бостън и Муус-Лук, при това сигурно неведнъж.

Когато им изложи това мнение, Винс и Дейв закимаха.

— Да — съгласи се Дейв. — Ханрати може да е отдалече, ама туй не значи, че е мързелив или глупав. Загадката на „Хубавата Лиза“, чието разкриване почти със сигурност е свързано с контрабандистите, дето внасяха пиячка от Канада, въпреки че никой никога няма да узнае точно, се тиражира от години. Описвана е в пет-шест книги, да не споменавам списанията „Янки“ и „Даунуест“. Я каже, Винс, в „Глоуб“ не…

Винс отново кимаше.

— Май да. Преди седем… не, не, преди девет години. В неделната притурка. Макар че може да е било и в „Провидънс Джърнъл“. Сигурен съм, че в портландския неделен „Телеграм“ пуснаха оня материал за мормоните, дето се появили във Фрипорт и се опитали да заровят мина в Мейнската пустош…

— Пък за „Крайбрежните светлини от хиляда деветстотин петдесет и първа“ пишеха във вестниците почти на всеки Вси Светии — весело прибави Дейв. — Да не споменавам уебсайтовете за НЛО.

— А миналата година една жена написа книга за отравянето на оня пикник в Ташмор — завърши изброяването Винс. Това беше последната „неразгадана мистерия“, която бяха разказали на репортера от „Глоуб“, точно преди Ханрати да реши, че може да хване ферибота в един и половина, за което Стефани в известен смисъл го оправдаваше.

— Значи го поднасяхте — рече тя. — С изтъркани истории.

— Не, миличка! — възрази Винс и този път изглеждаше искрено поразен. (Е, може би поне малко.) — Всички тез работи са си чиста проба неразгадани мистерии от крайбрежието на Нова Англия, всъщност от нашите краища.

— Нямаше как да сме сигурни, че ги знае, докато не му ги снесем — основателно посочи Дейв. — А пък и не се изненадахме, че ги е чувал.

— Хич даже — допълни Винс. Очите му блестяха. — Доста стари случки, няма как да не се съглася. Обаче хубаво си похапнахме, нали? А и трябваше да внимаваме парите да се въртят и да стигнат дето им е мястото… една част в джоба на Хелън Хафнър.

— И наистина ли знаете само тия истории? Дето са предъвквани до втръсване в цял куп книги и в големите вестници?

Винс погледна Дейв, своя стар другар.

— Да съм казвал таквоз нещо?

— Не — отвърна Дейв. — А ми се струва, че и аз не съм.

— Е, тогава още какви неразгадани мистерии знаете? И защо не му ги разказахте?

Двамата старци отново се спогледаха и Стефани Маккан за пореден път усети телепатичната връзка между тях. Винс лекичко кимна към вратата. Дейв стана, мина през ярко осветената половина на продълговатата стая (в по-тъмната се извисяваше голямата стара офсетова печатарска преса, която не работеше поне от десетина години) и обърна висящата на вратата табелка така, че да показва „ЗАТВОРЕНО“. После се върна на мястото си.

— Затворено? Посред бял ден? — с едва доловимо безпокойство — на духа, ако не в гласа — попита младата жена.

— Ако някой намине да съобщи новини, ще почука — основателно посочи Винс. — Ако новината е голяма, направо ще блъска по вратата.

— А ако в центъра избухне пожар, ще чуем свирките на пожарникарите — прибави Дейв. — Ела да излезем на терасата, Стефи. Не бива да пропускаме августовското слънце — то не трае дълго.

Тя го погледна, после се обърна към Винс Тийг, който имаше също толкова бърз ум на деветдесет, колкото и някога на четирийсет и пет. Беше убедена в това.

— С учебна цел ли? — попита момичето.

— Точно тъй — потвърди Винс и макар че още се усмихваше, Стефани усети, че говори сериозно. — А к’во ни е хубавото на нас дъртофелниците?

— Че си правите труда да учите само хората, които искат да се учат.

— Амчи, ти искаш ли да се учиш, Стефи?

— Да. — Каза го без колебание въпреки странното си душевно безпокойство.

— Значи ела да излезем. Ела да излезем и да поседнем навън.

И излязоха на терасата.

Слънцето беше топло, въздухът — студен, ветрецът сладнееше от сол и носеше звън на камбани, вой на корабни сирени и плясък на вълни. Звуците, които беше заобичала само за няколко седмици. Старците седнаха от двете й страни и макар тя да не го знаеше, и двамата повече или по-малко си мислеха едно и също: „Старостта седи край красотата“. И в тази мисъл нямаше нищо лошо, защото и двамата разбираха, че намеренията им са съвсем сериозни. Разбираха, че тя може да овладее до съвършенство занаята, че безумно иска да се учи — дребнавата наглед ненаситност наистина те кара да искаш да учиш.

— Та тъй — започна Винс, когато се настаниха. — Помисли за тез истории, дето ги разправяхме на Ханрати в ресторанта, Стефи, за „Лиза Кабът“, крайбрежните светлини, странстващите мормони, отравянето в Ташмор, които тъй и не бяха разгадани, и ми кажи к’во е общото между тях.

— Че всичките са останали неразгадани.

— Опитай малко по-усърдно де, миличка — укори я Дейв. — Разочароваш ме.

Тя го погледна и видя, че не се шегува. Е, това си беше очевидно, като се имаше предвид защо изобщо Ханрати ги е поканил на обяд — заради осемте притурки на „Глоуб“ (може би даже десет притурки, бе казал репортерът, ако успеел да намери достатъчно странни истории), които редакцията се надявала да пусне от септември до Хелоуин.

— Че всички са свързани със смърт ли?

— Тъй е малко по-добре — окуражи я Винс, — ама пак не откриваш нищо ново. Задай си следния въпрос, малката: защо са свързани със смърт? Що някакъв вестник в Нова Англия поне веднъж годишно измъква Крайбрежните светлини и пуска куп размазани снимки, направени преди половин век? Що няк’во регионално списание като „Янки“ или „Коуст“ поне веднъж годишно интервюира или Клейтън Ригс, или Ела Фъргюсън, като че ли изведнъж ще изскочат като дявола с копринените бричове и ще кажат нещо съвсем ново?

— Не съм чувала за тия хора — призна Стефани.

Винс се плесна по темето.

— Амчи да, какъв съм глупак! Все забравям, че си отдалече.

— Това като комплимент ли трябва да го приема?

— Можеш. Сигур даже трябва. Клейтън Ригс и Ела Фъргюсън са единствените двама, дето тогаз пили айскафе край езерото Ташмор и не умрели от него. Оназ Фъргюсън си е наред, ама на Ригс му е парализирана цялата лява половина.