Ето това най-много харесваше Стефани в „Уикли Айлендър“, това продължаваше да я очарова след три месеца, прекарани главно в писане на реклами: в ясен следобед човек можеше да направи шест крачки от бюрото си и пред него се разкриваше разкошен изглед към брега на Мейн. Само трябваше да излезеш на покритата тераса, която гледаше към пролива. Вярно, смърдеше на риба и водорасли, ала така си миришеше всичко на Муус-Лук. Свикваше се, беше установила тя, и тогава се случваше нещо прекрасно — след като отстранеше миризмата, носът ти взимаше, че я преоткриваше, и втория път човек направо се влюбваше в нея.

В ясен следобед (като този ден в края на август) ясно изпъкваше всяка къща, кей и рибарска лодка на брега на Тинък — Стефани прочете името „Суноко“ на една дизелова помпа и „Ли Ли Бет“ на корпуса на някаква гемия, изтеглена на брега за сезонно почистване и боядисване. Зърна момче по шорти и фланелка с отрязани ръкави и емблема на „Пейтриътс“ да лови риба на осеяния с боклуци вълнолом под бара на Престън; хиляди слънчеви зайчета блещукаха по ламарината на стотиците покриви. А между Тинък Вилидж, доста голям град, и остров Муус-Лук слънцето се отразяваше в най-синята вода, която беше виждала. В такива дни се чудеше как ще се върне в Средния запад и дали изобщо ще може. А в дните, когато се стелеше мъгла, която целият континентален свят сякаш изчезваше и мрачният зов на морската сирена се извисяваше и стихваше като рев на древно чудовище… ами, тогава пак се чудеше същото.

„Трябва да внимаваш, Стефи — един ден й каза Дейв: дойде при нея, докато тя седеше на терасата с журналистическия бележник в скута си и привършваше рубриката «Изкуство и разни», изписваше буквите с решителен замах. — Островният живот се просмуква в кръвта ти и щом проникне там, е като малария. Не си тръгва лесно“.

Сега, след като включи осветлението (слънцето започваше да се спуска към хоризонта и в продълговатата стая се смрачаваше), тя седна на бюрото си и завари верния си журналистически бележник с новата рубрика „Изкуство и разни“ на първата страница. Рубриката беше напълно заменяема с пет-шест други, в които се беше пробвала досега, но тя въпреки това си я обичаше. В края на краищата тя си беше нейна, нейната работа, текстове, за които й плащаха, и не се съмняваше, че хората из целия район, в който се разпространяваше „Айлендър“, а той бе доста голям, наистина я четат.

Винс също седна на бюрото си с тихо, но ясно доловимо изпъшкване. Последва го пукане, когато се завъртя първо наляво, а после и надясно. Той го наричаше „наместване на гръбнака“. Дейв му казваше, че някой ден ще се парализира, докато си „намества гръбнака“, но тази възможност явно изобщо не го безпокоеше. Винс включи компютъра си, докато главният му редактор се подпираше на ръба на бюрото му, извади клечка за зъби и започна да човърка някъде по горното си чене.

— К’во ще е? — попита Дейв, докато Винс чакаше машината му да се стартира. — Пожар? Наводнение? Земетресение? Или бунт на тълпите?

— Мислех да започна с туй, дето Елън Дънуди разбила противопожарния кран на Бийч Лейн, щото спирачките на колата й отказали. После, след като загрея както трябва, смятах да преработя уводната си статия за библиотеката — докладва Винс и изпука с кокалчетата на пръстите си.

Както си седеше на ръба на бюрото на Винс, Дейв погледна Стефани.

— Първо гърба, сега пък пръстите. Ако се научи да свири „Сухи кокали“ на ребрата си, може да го пратим в „Америкън Айдъл“.

— Вечният критикар — дружелюбно отвърна Винс, докато чакаше компютъра да се зареди. — Знаеш ли, Стеф, в туй има нещо перверзно. Ей ме на, деветдесетгодишен старчок, още малко и ще гушна букета, пък работя с чисто нов макинтош, а ти, двадесет и две годишно чудо момиче, свежо като праскова, редиш буквите в тефтер като стара мома от викториански роман.

— Доколкото знам, през викторианската епоха тия бележници още не са били измислени — отбеляза Стефани, докато ровеше сред документите на работното си място. Когато през юни пристигна на Муус-Лук и постъпи в „Уикли Айлендър“, й дадоха най-малкото бюро в стаята, едва ли не ученически чин, при това в ъгъла. В средата на юли я преместиха на по-голямо, вече в средата на помещението. Това я зарадва, ала по-голямата работна площ позволяваше на разни неща постоянно да се губят. Издирванията й се увенчаваха с успех: откри яркорозовия проспект, който търсеше. — Някой от вас знае ли коя организация печели от Ежегодното есенно возене в кола със сено, пикник и танци в Гърнърд Фармс? Тая година участват Литъл Джона Джей и Строу Хил Бойс.

— Таз организация ще да е Сам Гърнърд, жена му, петте им дечурлига и всичките им кредитори — отвърна Винс и компютърът му изпиука. — Все забравям да ти кажа, Стеф, голяма работа вършиш с таз твоя мъничка рубрика.

— Тъй си е — съгласи се Дейв. — Получихме двайсетина писма, струва ми се, и единственото отрицателно беше от госпожа Едайна Стийн, царицата на граматиката в Нова Англия, пък тя е изперкала тотално.

— По-шантава е от луда крава — потвърди Винс.

Стефани се усмихна и се зачуди колко рядко, след като излезеш от детството, те спохожда това чувство за пълно и простичко щастие.

— Благодаря — каза. — Благодаря и на двама ви. — И сетне: — Може ли да ви попитам нещо? Ама ще ми отговорите честно!

Винс завъртя стола си и я погледна.

— К’вото поискаш, стига да ме спаси от госпожа Дънуди и противопожарния кран.

— А мене от оправянето на фактури — прибави Дейв. — Макар че не мога да се прибера вкъщи, преди да приключа с тях.

— Не ставай роб на бумащината! — заяви Винс. — Колко пъти да ти го повтарям?

— Лесно ти е на тебе — възрази Дейв. — От десет години не си поглеждал в чековата книжка на „Айлендър“. Камо ли да я носиш в джоба си.

Стефани не ги остави да се отклонят — всъщност да я отклонят със старата си разправия.

— Престанете!

Те я погледнаха, потънали в изненадващо мълчание.

— Дейв, ти каза на господин Ханрати от „Глоуб“, че с Винс работите заедно в „Айлендър“ от четирийсет години…

— Амчи…

— … а ти си почнал през хиляда деветстотин четирийсет и осма, Винс.

— Вярно си е — потвърди той. — До лятото на четирийсет и осма се казваше „Уикли Шопър енд Трейдинг Поуст“, безплатна диплянка, разпространяваше се в магазините на острова и в по-големите супермаркети на континента. Бях млад, вироглав и страхотен късметлия. Тогаз бяха големите пожари в Тинък и Хенкок. Та онез пожари… не че създадоха вестника, не твърдя таквоз нещо, макар навремето да имаше хора, които смятаха тъй, ама му дадоха добра начална скорост, определено. Чак през петдесет и шеста успях да събера толкоз реклами, колкото през лятото на четирийсет и осма.

— Та значи вие двамата сте във вестника от над петдесет години и през цялото това време никога не сте се натъквали на истинска неразгадана мистерия, така ли? Възможно ли е?

На лицето на Дейв Боуи се изписа смаяно изражение.

— Не сме твърдели таквоз нещо!

— Та нали и ти беше там! — също толкова скандализиран възкликна Винс.

Известно време успяха да запазят възмутения си вид, ала след като Стефани Маккан само продължаваше да мести поглед от единия към другия, строга като даскалица от класически уестърн на Джон Форд, не успяха да се сдържат. Първо затрепери едното ъгълче на устата на Винс Тийг, после заигра окото на Дейв Боуи. И въпреки това все още можеха да се овладеят, ако не бяха допуснали грешката да се спогледат, и миг по-късно вече се заливаха в смях като най-старите хлапета на света.