— Мъжете могат да се смеят на таквиз неща — с уморена сардонична усмивка се обърна тя към Стефани. — Те всичките падат от дърветата и си чупят ръцете като малки, и по- късно си спомнят к’ви разбойници са били. Не помнят обаче, че мама е ставала посред нощ да им дава аспирин. Ще ви донеса сметката. — И се затътри с подпетените си гуменки.

— Добра е по душа — въздъхна Дейв; благоволи да се направи на засрамен още малко.

— Тъй си е — съгласи се Винс. — И ако ни е нагрубила, сигур сме си го заслужили. Виж сега какъв е номерът с обяда, Стефи. Не знам колко струват тия рулца от омари, един омар с миди и четири ледени чая в Бостън, ама тоз репортер трябва да е забравил, че ний тука живеем в „зоната на снабдяването“, както биха се изразили икономистите, та затуй остави сто кинта. Ако Хелън ни донесе сметка за повече от петдесет и пет, готов съм да цуна свиня. Дотука чаткаш ли?

— Да естествено — отговори Стефани.

— Глей сега к’во прави тоз тип от „Глоуб“. Докато пътува с ферибота за града, отмята „Обяд“, „Сивата чайка“, остров Муус-Лук и „Неразгадани мистерии“ като служебен разход и ако е почтен, ще пише сто кинта, а ако си пада крадлив по душа, ще пише сто и двайсет и с остатъка ще заведе мацката си на кино. Загряваш ли?

— Да — отвърна момичето, погледна го укоризнено и допи остатъка от ледения си чай. — Много си циничен.

— Не съм. Ако бях много циничен, щях да кажа сто и трийсет, определено. — Това накара Дейв да се изхили. — Във всеки случай той остави стотачка, което е поне трийсет и пет долара отгоре даже като прибавиш двайсет процента бакшиш. Затуй взех парите. Когато Хелън дойде пак, аз ще подпиша разписката, щото „Айлендър“ има открита сметка тука.

— И ще й дадеш повече от двайсет процента бакшиш, надявам се, като се има предвид семейното й положение — каза Стефани.

— Е, тука вече грешиш — заяви Винс.

— Нима? И защо?

Той я погледна търпеливо.

— Ти как смяташ? Щото съм циция ли? Стиснат янки?

— Не. Не вярвам в това, също както не вярвам, че чернокожите са мързеливи и че французите по цял ден си мислят само за секс.

— Тогаз си напрегни мозъчето. Господ ти е дал остър ум.

Стефани опита. Двамата я наблюдаваха заинтригувано.

— Защото ще го приеме като милостиня — предположи момичето.

Винс и Дейв се спогледаха весело.

— Какво има? — учуди се Стефани.

— Не се ли доближаваш малко до стереотипа с мързеливите чернокожи и похотливите французи, а, скъпа? — Дейв нарочно подсили мейнския си акцент в почти пародийно провлачване. — Само че сега е гордата янки, която не приема милостиня.

— Искаш да кажеш, че би приела, така ли? — попита младата жена; усещаше, че затъва все по-дълбоко в социологическите дълбини. — За децата си, ако не за самата нея?

— Човекът, който ни плати обяда, идва отдалече — поясни Винс. — От гледна точка на Хелън Хафнър, на хората отдалече портфейлите направо се пръскат от… мангизи.

Развеселена от неочакваното навлизане в такива тънкости заради нея, Стефани се огледа, първо към терасата, където седяха, през стъклото към закритата зала. И забеляза нещо интересно. Мнозина, навярно дори повечето посетители навън бяха местни, както и повечето сервитьорки, които ги обслужваха. Вътре бяха курортистите, така наречените „неостровитяни“, и келнерките там бяха по-млади. А и по-хубавки, също отдалече. Сезонни работнички. И внезапно я осени. Грешеше, като търсеше социологическо обяснение. Беше много по-просто.

— Сервитьорките в „Сивата чайка“ си делят бакшишите, нали? Така било значи!

Винс насочи показалец към нея като пистолет.

— Браво!

— И какво ще направиш?

— Като ми донесе сметката, ще пиша петнайсет процента бакшиш и ще бутна четирийсет долара от паричките на оня приятел от „Глоуб“ в джоба на Хелън. Тъй ще останат всичките за нея. Сметката няма да пострада, пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга.

— Тъй се върти бизнес в Америка — важно заключи Дейв.

— И знаеш ли к’во ми харесва най-много? — попита Винс Тийг и обърна лице към слънцето. Примижа заради силния блясък и по кожата му сякаш изневиделица се появиха хиляди бръчки. Не изглеждаше на истинската си възраст, ала все пак имаше вид на осемдесетгодишен.

— Не. Какво?

— Харесва ми как парите се въртят ли въртят, като дрехи в сушилня. Обичам да ги наблюдавам. И тоз път, когато машината най-после престана да се върти, парите останаха тука в Мууси, дето хората наистина имат нужда от тях. Освен туй, за да е всичко идеално, онова гражданче ни плати обяда и си тръгна с празни ръце.

— Всъщност избяга — допълни Дейв. — Трябваше да хване кораба, нали тъй? Което ми напомня за онуй стихотворение на Една Сейнт Винсънт Мили. „Много уморени бяхме и се веселяхме, цяла нощ на кораба гуляхме“. Не го цитирам съвсем точно, ама беше нещо таквоз.

— На него не му беше много весело, ама пък здравата ще се умори, докато стигне до следващата си спирка — рече Винс. — Струва ми се, че спомена Мадауаска. Може би ще открие там някви неразгадани мистерии. Как човек може да живее на таквоз място, а? Дейв, помогни ми.

На Стефани й се струваше, че между двамата старци има своеобразна телепатична връзка, необработена, но реална. От идването си на Муус-Лук преди три месеца беше наблюдавала няколко такива примера и този бе поредният. Сервитьорката им се връщаше със сметката. Дейв седеше с гръб към нея, ала Винс забеляза приближаването й и по-младият мъж разбра точно какво иска редакторът на „Айлендър“. Дейв бръкна в задния си джоб, измъкна портфейла си, извади две банкноти, сгъна ги между пръстите си и му ги подаде през масата. Хелън пристигна след секунди. Винс взе сметката с възлестата си ръка. С другата пъхна парите в джоба на униформената й пола и каза:

— Благодаря ти, миличка.

— Сигурни ли сте, че не искате десерт? — попита келнерката. — Има черешова торта с шоколад. Не я пише в менюто, обаче ни е останало още малко.

— Аз ще се въздържа, Стефи?

Тя поклати глава — както и Дейв Боуи, само че с известно съжаление.

Хелън измери (ако това беше точната дума) Винсънт Тийг с поглед, излъчващ кисела осъдителност.

— Трябва да се поохраниш, Винс.

— Джак Спрат и жена му2, туй сме ний с Дейв — весело отвърна той.

— Амчи! — Хелън погледна Стефани и едното й уморено око се затвори в кратко намигване с изненадващо чувство за хумор. — Какви кавалери сте си избрали само, госпойчке!

— А, нищо им няма — отвърна момичето.

— Естествено. И оттука сигур се изстрелвате направо в „Ню Йорк Таймс“. — Хелън събра част от чиниите, каза, че ще се върне за останалите, и отплава.

— Когато намери четирийсетте долара в джоба си, ще се сети ли кой й ги е мушнал там? — попита Стефани и плъзна поглед по терасата, където двайсетина клиенти пиеха кафе, леден чай, следобедна бира или ядяха липсващата от менюто черешова торта с шоколад. Не всички изглеждаха способни да пъхнат четирийсет кинта в джоба на сервитьорката, ала някои все пак мажеха да го направят.

— Сигур. Ама я ти ми кажи нещо, Стефи — рече Винс.

— Разбира се, стига да мога.

— Ако не се сети, туй ще ги направи ли незаконно платежно средство?

— Не знам какво…

— А бе знаеш ти — прекъсна я той. — Хайде, да се връщаме в редакцията. Новините не чакат.