— Във всеки случай — продължи Боби и посочи адреса — това е почеркът на Тед. Абсолютно съм сигурен. После си пъхнах вътре ръката и намерих това. Именно затова дойдох.

Бръкна в сака за трети път. Вечерното зарево вече бледнееше в розови отблясъци с цвят на диви рози. Радиото продължаваше да свири на тревата и току-що бяха пуснали „Ама ти не знаеш ли“ на Хюи Смит.

Боби измъкна смачкано листче хартия. На места беше поизцапано от потната подплата на ръкавицата, но инак изглеждаше забележително бяло и ново. Подаде го на Каръл.

Тя го поднесе на светлината и леко го отдалечи — значи вече не вижда така добре както едно време.

— Заглавната страница на книга — най-сетне обяви и се разсмя. — „Повелителят на мухите“, Боби! Любимата ти книга!

— Погледни отдолу. Прочети какво пише.

— „Фабер & Фабер Лимитид“… Ръсел Скуеър № 24… Лондон. — Изгледа го въпросително.

— „Изданието на «Фабер» с меки корици датира от 1960 — обясни Боби. — Пише го на гърба. Но, Каръл, я погледни!“ Изглежда чисто нова. През 1960 книгата, от която е откъсната тази страница, е била издадена едва преди няколко седмици. Ръкавицата е много по- износена, отколкото когато я намерих, но виж само тази страница.

— Боби, не всички книги пожълтяват, особено ако се поддържат както трябва. Дори едно старо издание с меки корици може да се…

— Обърни отзад. Погледни какво пише там.

Каръл го послуша. Под „Всички права запазени“ пишеше: „Кажи й, че беше смела като лъв.“

— Като го прочетох, разбрах, че трябва да дойда, защото той смята, че ти ще дойдеш, че си още жива. Не можех да повярвам, по-лесно ми е да вярвам в съществуването му, отколкото в… Каръл? Какво става? Заради това нещо ли? Какво въобще представлява то?

Тя плачеше, разтърсвана от ридания, стискаше откъснатата страница и се взираше в надписа в тясното бяло поле под условията за преиздаване:

— Какво означава това? Знаеш ли? Знаеш, нали?

Каръл поклати глава.

— Няма значение. Нещо лично, нищо повече. Което ми е много ценно, както на теб ръкавицата. За стар човек добре знае къде да те бодне, този твой Тед, а?

— Май да. Сигурно това им е работата на бегълците. Тя вдигна поглед. Още подсмърчаше, но не изглеждаше кой знае колко нещастна.

— Боби, защо прави това с нас? И откъде знае, че ще Дойдем? Четирийсет години са много време. Хората порастват и децата, които са били, остават в миналото.

— Мислиш ли?

Тя продължи да се взира в него в сгъстяващия се здрач, отсрещната горичка тънеше в плътни сенки. Сред дърветата — където някога бе плакал и където откри Каръл самотна и наранена — вече почти се бе стъмнило.

— Понякога остава малко магия — заяви Боби. — Поне аз така си мисля. Дойдохме, защото и до ден- днешен чуваме правилните гласове. Ти чуваш ли ги? Гласовете?

— Понякога — с нежелание призна тя. — Понякога ги чувам.

Боби взе ръкавицата от скута й.

— Ще ме извиниш ли за секунда?

— Разбира се.

Разходи се до горичката, коленичи на земята да се провре под един храст и остави старата си бейзболна ръкавица на тревата с джобчето нагоре, към смрачаващото се небе. После се върна на пейката и отново се настани до Каръл.

— Там й е мястото.

— Утре някое хлапе ще я намери и ще я вземе, нали знаеш? — Тя се засмя и изтри очи.

— Може би — съгласи се той. — Или може би просто ще изчезне. Ще се върне там, откъдето е дошла,

Последните розови отблясъци вече сивееха. Каръл отпусна глава на рамото на Боби, а той я прегърна. Седяха мълчаливо, а по радиото в краката им зазвуча песен на „Платърс“.

Наистина съществува клон на Мейнския университет в Ороно. Знам, защото учих там от 1966 до 1970 година. Героите в романа обаче са напълно измислени, а описаните тук университетски сгради никога не са съществували. Харуич също е измислен, въпреки че Бриджпорт е действителен град, но моето описание не е. Въпреки това обаче шейсетте не са измислени — те наистина се случиха.

Освен това съм си позволил и някои хронологически волности, най-голямата от които е препращането във времето на телевизионния сериал „Затворникът“ две години по-рано от действителната му поява на малкия екран в Съединените щати — но иначе се опитвах да остана верен на духа на епохата. Дали това е възможно? Не зная, поне се опитах.

„Слепият Уили“ се появи в по-ранна и малко по-различна версия в списание „Антеус“ през 1994.

Искам да благодаря на Чък Верил, Сюзан Молдоу и Нан Греъм за помощта, която ми оказаха да събера кураж за написването на тази книга. Освен това искам да благодаря на съпругата си. Без нея никога нямаше да се справя.

С.К.

22 декември 1998 г.

© 1999 Стивън Кинг

© 2000 Весела Еленкова, превод от английски

© 2000 Михаил Вапирев, превод от английски