— И аз така мисля.

— Ами, тогава да излезем да се поразходим в дъжда — предложи ненадейно Макврайс.

— Добре. Благодаря за поканата.

Продължиха да вървят напред, почти в крачка, макар всеки от тях да бе превит от болката, която го разкъсваше отвътре.

Когато най-сетне стигнаха Масачузетс, бяха останали седем: Гарати, Бейкър, Макврайс, един олюляващ се скелет на име Джордж Фийлдър, Бил Хоуг („произнася се Хъф“ — доста по-рано бе казал на Гарати), едър, мускулест Участник на име Мълиган, който сякаш тепърва загряваше, и Стебинс.

Пищното, шумно празненство по пресичане на границата беше останало далеч зад тях. Дъждът продължаваше да вали все така монотонно. Вятърът ги блъскаше в лицата с неудържимата сила на идващата пролет. Той помиташе шапки в тълпата и ги отнасяше като летящи чинии към размитото в бяло небе.

Съвсем скоро — почти веднага след неочакваното признание на Стебинс Гарати изпита някакво странно олекване на цялото си същество. Краката му си припомниха за едновремешната си сила. Притъпиха се болките в гърба и врата. Сякаш катереше последните метри от стръмната скала преди да се изкачи на върха — високо над гъстата мъгла и сивите облаци, под ярките, студени лъчи на слънцето и остро щипещият, разреден въздух… където единствения път е надолу и то със скоростта на полет.

Камионетката беше недалеч пред тях. Гарати погледна към русия войник, който бе седнал под широкия, бризентов чадър. Помъчи се да съсредоточи цялата си болка и мъка в омразното лице. Русият го гледаше с безразличие.

Гарати премести поглед към Бейкър и видя, че носът му кърви доста лошо. Лицето му беше омазано с кръв, която се стичаше надолу по брадичката.

— Ще умре, нали? — попита Стебинс.

— Сигурно — отвърна Макврайс. — Много хора умряха, ти не разбра ли?

Вятърът шибаше дъжда право в лицата им и Макврайс се залюля. Веднага получи предупреждение. Тълпата нададе възторжен вик, безчувствена и глуха за техните мъки. Днес поне фойерверките бяха по- малко. Дъждът беше попречил на тези лайнарски веселия.

Пътят правеше широк, стръмен завой и Гарати усети, че сърцето му прескача.

— Мили Боже! — възкликна с отпаднал глас Мълиган.

Пътят се спускаше между два стръмни хълма. Приличаше на клисурата между две женски гърди. Хълмовете бяха почернели от народ. Живи стени от хора се издигаха над и около тях, сякаш вървяха през огромен мравуняк.

Джордж Фийлдър внезапно дойде на себе си. Оголената му като череп глава бавно се завъртя на измършавелия врат.

— Искат да ни изядат — промърмори той. — Ей сегичка ще се нахвърлят върху нас и ще ни изядат.

— Не съм на същото мнение — отвърна Стебинс. — Досега няма описан случай на…

— Ще ни изядат! Ще ни изядат! Щениизядат! Ядат! Ядат! Щениизядатщениизядат… — Джордж Фийлдър се завъртя в кръг с разперени ръце. В очите му гореше неописуем ужас. Гарати си помисли, че прилича на побъркан персонаж от видеоигра.

— Щениизядатщениизядатщениизядат…

Крещеше с цяло гърло, но Гарати едва го чуваше. Оглушителния ропот на тълпата по хълмовете ги блъскаше като чук. Гарати дори не можа да чуе изстрелите, когато най-накрая Фийлдър падна, само дивия рев, който излетя от гърлото на Тълпата. Тялото на Фийлдър изигра няколко стъпки от румба в средата на пътя, краката му подскачаха, тялото се гърчеше, ръцете се извиваха. След това, очевидно уморен от танца, той седна с широко разтворени крака и така умря, подпрял брада на гърдите си, като някое уморено, малко момче, на което му се е доспало по време на игра.

— Гарати — повика го Бейкър. — Гарати, кръвта ми изтича — многолюдните хълмове бяха останали зад тях и Гарати го чуваше — макар не съвсем ясно.

— Да — отвърна той. С мъка се сдържа да говори спокойно. Нещо вътре в Арт Бейкър се беше скъсало и кървеше. От носа му шуртеше алено мастило. Бузите и шията му бяха тъмночервени от съсирената по тях кръв. С кръв беше пропита и ризата му.

— Не е опасно, нали? — попита го Бейкър. Плачеше от страх. Разбираше добре, че е опасно.

— Не, не е опасно — рече Гарати.

— Дъждът е така приятно топъл — рече Бейкър. — Зная, че това е само дъжд. Нали е само дъжд, Гарати?

— Да — кимна със свито сърце Гарати.

— Бих искал да е размесен с лед — довърши Бейкър и се отдалечи. Гарати го проследи с поглед.

Бил Хоуг („произнася се Хъф“) получи картон в единадесет без четвърт, а Мълиган в единадесет и половина, минута след като елитния летателен тим на „Крилатите дяволи“ разцепи небето над тях със своите шест електрическосини Ф-111. Гарати очакваше Бейкър да изпревари и двамата. Но Бейкър продължаваше да върви, макар почти цялата горна част на ризата му да бе пропита с кръв.

Гарати имаше чувството, че в главата му свири джаз. Дейв Брубек, Телониъс Монк, Кенънбол Адерли, — Забранените Шумотворци, които всеки пазеше скътани на сигурно място и ги пускаше, когато купонът се развихри и се вдигне пиянска врява.

Имаше чувството, че са минали много години откакто е бил обичан, откакто е обичал. Но сега бе останал само джазът и нарастващото думкане в главата, майка му беше само едно сламено чучело напъхано в кожено палто, а Джен — кукла от универсалния магазин. Всичко беше минало. Дори и да спечели, дори и да надживее Макврайс, Стебинс и Бейкър, миналото си е минало. Никога вече няма да се върне вкъщи.

От очите му потекоха сълзи. Погледът му се замъгли, той загуби ориентация, препъна се и падна. Пътната настилка беше твърда и неприятно студена, но същевременно сякаш създадена за отмора. Гарати получи две предупреждения, преди да успее да се изправи, с помощта на серия от неуверени, паякоподобни движения. Но все пак успя да накара краката си да заработят отново. От силния напън изпусна газове — дълъг и стерилен повей, който със сигурност нямаше нищо общо с която и да е свястна пръдня.

Бейкър се носеше на зиг-заг напред-назад по пътя като пияница. Макврайс и Стебинс вървяха подпряли глави. Гарати внезапно бе завладян от увереността, че заговорничат против него с цел да го убият, както много отдавна някой на име Баркович уби друг, без лице, но с номер и име Ранк.

Той с мъка ускори крачка и се изравни с тях. Без да промълвят нито друма, двамата му направиха място. (Току що спряхте да говорите за мен, нали? Но говорехте. Да не мислите, че не зная? За глупак ли ме вземате?). Въпреки това се почувства по-спокоен. Искаше да е с тях, да остане с тях, докато умре.

Минаха покрай един надпис, който като че ли събираше пред изцъклените очи на Гарати цялото крещящо безумие на вселената, всичкият видиотен смях на космическите сфери, и на него пишеше:

Ако имаше сили, би изкрещял от смях. Бостън! Самият звук на тази дума беше митичен, невероятен, по своята същност.

— Гарати? — до него вървеше Бейкър.

— Да?

— Вътре ли сме?

— Какво?

— Вътре ли сме? Гарати, моля те.

— Да. Вътре сме. Вътре сме, Арт — нямаше и най-малка представа за какво говори Бейкър.

— Сега ще умра, Гарати.

— Добре.

— Ако спечелиш, ще направиш ли нещо за мен? Страх ме е да питам другите — Бейкър махна с ръка към опустелия път, сякаш Разходката все още бе населена от десетки Участници. За един ужасен миг Гарати си