закопчаването на колана около кръста. Мисълта за ядене накара стомаха му да се свие в болезнено отвращение.

Вървяха рамо до рамо двамата със Стебинс. „Моят ангел-хранител“ — така го наричаше в мислите си Гарати. Той наблюдаваше със завист как Стебинс поглъща с доволна усмивка няколко бисквити намазани с фъстъчено масло. Дъвчеше шумно. Гарати почувства, че му се повдига.

— К’во има? — попита го с пълна уста Стебинс. — Не можеш ли да ядеш?

— Тебе какво те интересува?

Стебинс преглътна с видимо затруднение.

— Не ме интересува. Ако припаднеш от недохранване, толкова по-добре за мен.

— Мисля, че ще успеем да стигнем до Масачузетс — обади се с немощен глас Макврайс.

Стебинс кимна.

— Първата Разходка, успяла да го направи от седемнадесет години насам. Направо ще пощуреят.

— Откъде знаеш толкова много за Дългата разходка? — попита внезапно Гарати.

Стебинс сви рамене.

— Има го в архивите. Нищо срамно не е станало, че да го крият. Не съм ли прав?

— Какво ще направиш ако спечелиш, Стебинс? — попита Макврайс.

Стебинс се изсмя. В дъжда, слабото му, покрито с мъх лице грееше от царственост и сила.

— Какво мислиш, че ще направя? Ще си купя голям жълт „Кадилак“ с розов покрив, и цветни телевизори със стереоколони за всяка стая на къщата?

— Ами предполагам — рече Макврайс, — че ще спонсорираш с някоя и друга хилядарка Дружеството за Усъвършенстване на Жестокостта към Животните.

— Ейбръхам гледа като овца — прекъсна ги Гарати. — Като овца, коята се е оплела в телена ограда. Ето какво си мисля.

Минаха под поредния увиснал над пътя плакат, който обявяваше, че до границата с Масачузетс остават петнадесет мили — от тази страна, по протежението на шосе номер 1 участъкът от Ню Хемпшир беше доста къс — като тесен ръкав, който разделяше Мейн от Масачузец.

— Гарати, — поде вежливо Стебинс — защо не си правил секс с майка ти?

— Съжалявам, но не натискаш правилния бутон — Гарати внимателно измъкна един шоколад от колана и го напъха целия в устата си. Стомахът му се сви яростно, но той се насили да го погълне. И след кратка, но напрегната борба със своите вътрешности разбра, че ще успее да го задържи. — Сигурен съм, че ако се наложи мога да вървя поне още един ден, — рече той с безгрижен глас. — дори два, ако се стигне до там, разбира се. Набий си го в главата, Стебинс. Зарежи жалките си опити за психологическа война. Няма да ти мине номера. По-добре си хапни още една бисквитка с фъстъчено масло.

Лицето на Стебинс се напрегна — за един кратък миг, но Гарати успя да го види. Беше ударил право в целта. Почувства че го завладява въодушевление. Най-сетне бе напипал правилния курс.

— Хайде, Стебинс — каза той. — Разкажи ни защо си тук. Така и така дълго няма да сме заедно. Разкажи ни. Ще си остане между нас тримата, и без това те разкрихме, че не си супермен.

Стебинс отвори уста и внезапно отвътре бликнаха бисквитите с фъстъчено масло, които току що беше погълнал, съвсем запазени, сякаш недокоснати от стомашните сокове. Той се залюля и за първи път от началото на Разходката получи предупреждение.

Гарати усети, че кръвта му блъска в слепоочията.

— Хайде, Стебинс. Облекчи се вече. Време е да ни разкажеш. Дължиш ни го.

Лицето на Стебнис беше придобило цвета на старо сирене, но той съумя да запази самообладание.

— Защо съм тук ли? Това ли искате да узнаете?

Макврайс го гледаше с любопитство. Никой нямаше наблизо, на няколко метра от тях Бейкър вървеше по края на пътя вперил безсмислен поглед в тълпата.

— Защо съм тук, или защо вървя? Кое от двете искате да знаете?

— Искам да знам всичко — рече Гарати. И това беше самата истина.

— Аз съм заекът — рече Стебинс. Дъждът продължаваше да вали, едри капки се стичаха от носовете им, или се поклащаха на ушите като бисерни обици. Недалеч пред тях едно босоного момче, с крака осеяни от разцъфнали и подпухнали вени, се свлече на колене, продължи да пълзи напред, поклащайки като обезумял глава нагоре надолу, помъчи се да стане, падна и най-сетне успя да се изправи. След това се понесе в нервен тръс. Гарати забеляза с известна изненада, че това е Пастър. Все още сред тях.

— Аз съм заекът — повтори Стебинс. — Виждал си ги, Гарати. Онези мънички, сиви, металически зайци, които хрътките преследват на кучешките надбягвания. Колкото и бързо да тичат хрътките, никога не успяват да настигнат заека. Защото заекът не е от плът и кръв, а те са. Заекът не е нищо повече от парче метал, закрепено на пръчка, което на свой ред е свързана със сложна система от зъбчати колела и предавки. На времето в Англия са използвали за тази цел истински зайци, но не рядко кучетата са успявали да ги хванат. Новият начин е по-сигурен.

— Той ме надхитри.

Светлосините очи на Стебинс се втренчиха в дъжда.

— Би могъл да кажеш… той ме омагьоса. Той ме превърна в заек. Спомняш ли си заека от „Алиса в страната на чудесата“? Но може и да си прав, Гарати. Време е да престанем да бъдем зайци и грухтящи прасета и овце и да се превърнем в хора… дори ако с нищо не се отличаваме от перверзните типове и отпадъците, които си настъпват краката на театралния балкон на 42 улица — очите на Стебинс блестяха диво, той впери поглед в Гарати и Макврайс и двамата се отдръпнаха от този поглед. Стебинс беше полудял. В този миг никой от тях не изпитваше и най-малко съмнение. Стебинс беше напълно побъркан.

Ниският му глас постепенно прерастна в болезнен крясък.

— Откъде знам толкова много за Дългата разходка ли? Знам всичко за Дългата разходка! Трябва да знам! Защото Майора ми е баща, Гарати! Той е мой баща!

Тълпата ги заливаше със своя оглушителен, безумен рев, който тежеше като планина на изнурените им плещи. Може би аплодираха така възторжено думите на Стебинс, но едва ли го бяха чули. Екнаха изстрели. Ето защо беше крещяла тълпата. Карабините изтрещяха и Пастър се просна мъртъв.

Гарати почувства, че нещо се размърдва в корема и слабините му.

— О, Божичко — възкликна Макврайс. — Истина ли е това? — той облиза с език напуканите си устни.

— Самата истина — усмихна се топло Стебинс. — Аз съм негово копеле. Виждате ли… мисля че той не знае. Не знае, че съм негов син. Ето къде сбърках. Майорът е един похотлив мръсник, ето какъв е той. Доколкото знам, оставил е поне дузина копелета зад себе си. Това, което исках бе, да му го извикам — и то пред целия свят. Изненада. Изненада. И когато спечеля Наградата, възнамерявах да поискам да ме заведат в къщата на баща ми.

— Но той знае всичко, така ли? — прошепна Макврайс.

— Той ме превърна в своя заек. Мъничкия сив заек, който кара кучетата да тичат все по-бързо и по- бързо и… по-далече. И доколкото ми се струва успя. Вече съм сигурен, че ще стигнем до Масачузетс.

— А сега? — попита Гарати.

Стебинс сви рамене.

— В края на краищата, заекът се оказа от плът и кръв. Аз вървя. Аз говоря. И предполагам, ако всичко това не свърши скоро, ще започна да пълзя като земноводно.

Минаха под тежките кабели на далекопровод. Няколко мъже с катерачески обувки се бяха покачили на стълбовете и се поклащаха над тълпата като гигантски прилепи.

— Колко е часа? — попита Стебинс. Лицето му сякаш се бе размекнало от дъжда. То се превърна в лицето на Олсон, на Ейбръхам, на Баркович… после, Божичко, в лицето на Гарати, безнадеждно, изтерзано, навъсено и озъбено само на себе си, лице на отдавна изгнила в някоя забравена нива врана.

— Десет без двайсет — отвърна Макврайс. Той се ухили — призрачна имитация на неговата добре позната, цинична усмивка. — Честит пети ден, на всички вас, глупаци.

Стебинс кимна.

— Ще вали ли през целия ден, Гарати?

— Да, струва ми се. Поне така изглежда.

Стебинс кимна повторно.