курабийки.

— Аха — той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето.

— Сбогом, мамо.

— Сбогом, Рей. Бъди добро момче.

Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнадесет годишно момче, объркано и самотно сред непознати.

Той се извърна към пътя. Другото момче, с черната коса, тъкмо изпращаше родителите си. Лицето му бе разсечено от ужасен белег. Гарати се приближи към него и го поздрави.

— Здрасти — отвърна чернокосият и го огледа.

— Аз съм Рей Гарати.

— Питър Макврайс.

— Готов ли си? — запита Гарати.

— Малко съм трескав — отвърна момчето и сви рамене. — Това е най-лошото.

Гарати кимна.

Двамата се отправиха към пътя и каменния знак. Зад тях продължаваха да пристигат коли. Една жена внезапно започна да крещи. Несъзнателно Гарати и Макврайс допряха рамене. Никой от двамата не посмя да погледне назад. Пред тях се простираше пътят — широк и черен.

— Към обед настилката яко ще напече — рече ненадейно Макврайс. — Смятам да се придържам към единия край.

Гарати кимна. Макврайс го погледна замислено.

— Колко тежиш?

— Сто и шейсет.

— Аз сто шейсет и седем. Казват, че по-тежките се уморявали по-рано, но аз съм в доста добра форма.

На Гарати Макврайс му изглеждаше в много повече от добра форма — всъщност, изглеждаше направо страхотно. Зачуди се, кои ли са тези, дето казват, че по-тежките се уморявали по-рано. За малко да попита, но се отказа. Разходката бе едно от онези неща, за които се разказваха легенди, митове.

Макврайс приседна на сянка недалеч от група непознати момчета и след кратко колебание Гарати последва примера му. Но Макврайс изглежда не го забелязваше. Гарати погледна часовника си. Беше осем и пет. До старта оставаха петдесет и пет минути. Отново го завладяха нетърпението и тревогата и той яростно се помъчи да ги отблъсне, като си каза, че ще е най-добре да се наслаждава, докато все още може на седенето.

Всички момчета седяха. На групи и поединично. Едно от тях се бе покатерило на най-ниския клон на един бор и оглеждаше замислено пътя, като бавно предъвкваше сандвич. Беше слабо, с руса коса, носеше оранжеви панталони и светлосиня риза под една стара жилетка с цип и дупки на лактите. Гарати се зачуди дали слабите издържат най-много или изгарят първи.

Изведнъж осъзна, че момчетата до които бяха седнали с Макврайс водеха оживен разговор.

— Няма да бързам — рече едно от тях. — Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как най-точно да наглася крачката. А това е най-важното. Помнете кой ви го е казал пръв.

Момчето се огледа и забеляза Гарати и Макврайс.

— Ето още агънца дошли за заколението. Хенк Олсон ме наричат. Краченцата бързо ми тичат — лицето му остана сериозно през цялото време.

Гарати кимна и си каза името. Макврайс също каза своето, но остана замислен и не откъсваше очи от пътя.

— Арт Бейкър — обади се другото момче. Говореше с едва доловим южняшки акцент. Четиримата си стиснаха ръце.

За миг настъпи тишина и после Макврайс рече:

— Страшничко е, а?

Всички кимнаха с изключение на Хенк Олсон, който сви рамене и се ухили. Гарати проследи с поглед как момчето на клона довърши сандвича, сви хартията на топка и я хвърли през рамо. „Този ще изгори рано“ — помисли си той. И от това му стана по-добре.

— Виждате ли онова петно точно до камъка? — запита ненадейно Олсон.

Всички вдигнаха очи. Вятърът караше сенките на дърветата да танцуват по тъмната настилка. Гарати не знаеше, дали всъщност вижда нещо или не.

— От по-миналогодишната Дълга разходка е — обясни с мрачно задоволство Олсон. — Едно от децата е било толкова уплашено, че когато часовникът показал девет направо замръзнало.

Останалите го слушаха ужасени.

— Просто не можело да помръдне. Получило полагащите му се три предупреждения и в 9:02 му показали червен картон. Точно там, на старта.

Гарати си помисли дали и неговите крака няма да замръзнат. Съмняваше се, но все пак това бе нещо, в което ще може да се увери едва след като дадат старт, и тази мисъл го ужасяваше. Зачуди се защо ли му трябва на Хенк Олсон да им разказва такива страхотии.

Изведнъж Арт Бейкър подскочи.

— Ето го — идва.

Сивкавокафяв джип спря пред каменната колона. Зад него бавно се приближи странно на вид превозно средство, отзад с широка платформа и стъпенки. Мънички радарни чинии бяха монтирани отпред и отзад на чудатата камионетка. На платформата се бяха изправили двама войници и още щом ги зърна Гарати почувства, че го побиват тръпки. В ръцете си стискаха армейски тежкокалибрени карабини.

Някои от момчетата се изправиха, но Гарати не помръдна. До него останаха да седят Олсон и Бейкър, а Макврайс отново бе потънал в собствените си мисли. Слабичкото момче от клона люлееше крака и зяпаше наоколо с празен поглед.

Майорът слезе от джипа. Беше висок мъж, с изпъната фигура, лицето му имаше загорял цвят, което си вървеше с военната униформа. Носеше огледални очила, а на колана му се полюшваше тежък армейски пистолет. Говореше се, че очите му били силно чувствителни към светлината и затова никога не се разделял с очилата си.

— Сядайте, момчета — рече той. — Не забравяйте за Препоръка 13.

Препоръка 13 гласеше: „Пести си силите винаги когато можеш“.

Онези, които се бяха надигнали отново приседнаха. Гарати погледна часовника си. Показваше 8:16 и той реши, че избързва с една минута. Майорът винаги идваше точно навреме. Помисли си, че няма да е зле да върне часовника с една минута, но в следващия миг забрави за това.

— Нямам намерение да държа реч — заговори Майорът и плъзна по редиците блестящите рефлектори на очилата. — Искам само да поздравя бъдещия победител и да изразя съчувствието си на всички загубили.

Той се извърна към джипа. Настъпи гробна тишина. Гарати пое дълбоко дъх. Денят обещаваше да е топъл. Хубав ден за разходка.

Майорът отново се обърна към тях. В ръцете си държеше бележник.

— Моля, всеки от вас щом си чуе името да пристъпва напред за да получи своя номер. След това се връщайте на мястото си и там ще чакате да бъде даден старта.

— Вече си в армията — прошепна ухилено Олсон, но Гарати се престори че не го чува. Човек не можеше да не се възхищава от Майора. Преди да го отведат Бригадите, бащата на Гарати обичаше да нарича Майора „най-опасното чудовище, което би могла да създаде една нация, издигнат от самото общество социопат“. Но той никога не бе се срещал с Майора на живо.