роднини и приятели се отварят и съдържанието им се описва, но кой ще се връща да прегледа инвентаризационния лист за нещо толкова безобидно, като снимката на Рита Хейуърт или Ава Гарднър? Когато си в тенджера под налягане, научаваш се да живееш и оставяш другите да живеят, ако ли не, някой ще ти отвори нова уста точно над адамовата ябълка.
Пак Ърни занесе постера от моята килия номер шест в килията на Анди, четиринайста. И Ърни върна обратно бележка, написана от грижливата ръка на Анди, в която имаше само една дума: „Благодаря“.
Малко по-късно, когато ни събраха за утринна проверка, надзърнах в килията му и видях Рита над леглото му в цялата й плажна слава: очите полузатворени, едната й ръка отметната зад главата, онези меки, нежни устни леко отворени. Нощем, когато изгасяха осветлението, можеше да я гледа в сиянието на електродъговите лампи в двора за упражнения.
Но в светлината на утрото по лицето й имаше тъмни бразди — сянка от решетката на еднокрилия му прозорец.
Сега ще ти разкажа какво стана в средата на май 1950-та, когато дойде краят на тригодишната схватка със „сестрите“. Стана един инцидент, който извади Анди от пералнята и го прати в библиотеката, където той прекара работното си време до напускането на нашето щастливо малко семейство през онази година.
Сигурно се сещаш, че съм чул част от онова, за което разказвам: някой види нещо, пошушне ми и аз ти го кажа. Е, добре, понякога показвам нещата даже малко по-прости, отколкото бяха, и повтарям или ще повтарям сведения от четвърта и пета ръка. Така стоят нещата тук. Клюкарската мрежа е съвсем истинска и трябва да я използваш, ако искаш да издържиш. Също така, разбира се, трябва да знаеш как да вадиш зрънцата истина от плявата на лъжите, слуховете и „така ми се иска“.
Може да останеш с впечатлението, че описвам някого, който е по-легендарен от жив човек и аз ще се съглася, че в това има частица истина. За нас, дългосрочните, които познавахме Анди дълги години, той беше скътал в себе си някаква фантазия, едно почти митично-магическо чувство, ако разбираш какво имам предвид. Историята на Анди, отказал да признае водачеството на Богс Дайъмънд, е част от този мит, неговата издръжливост в борбата със сестрите също е част от него и това как получи работа в библиотеката е част от същия този мит… но с една важна разлика: аз бях там, видях какво стана и се заклевам в името на майка ми, че всичко това е вярно. Клетвата на осъден убиец не струва много, и все пак, повярвай ми: аз не лъжа.
Оттогава с Анди станахме приятели. Това момче ме омагьоса. Като се връщам към случая с плаката, виждам, че съм прескочил да ти разкажа нещо, което си струва. Пет седмици след като си закачи Рита (вече бях забравил всичко за случая, имах си друга работа), Ърни ми подаде през решетката на моята килия малка бяла кутия.
— От Дюфрен — рече той тихо, като продължаваше да размахва метлата с дългата дръжка.
— Благодаря, Ърни — казах и му пробутах половин пакет „Кемълс“.
Какво, по дяволите, е това, чудех се, докато отварях капака на кутията. Вътре имаше много памук, а под него…
Дълго стоях и гледах. На моменти ми се струваше, че не смея да ги докосна, те бяха толкова красиви. В кошарата има крещяща липса на красиви неща и за съжаление повечето хора не забелязват, че те им липсват.
В тази кутия имаше два кварцови камъка и двата грижливо полирани. Бяха отрязани и сложени във форми от плавей. Като златни петънца в тях проблясваха искри от железен пирит. Ако не бяха толкова тежки, от тях сигурно щеше да стане изящна двойка копчета за ръкавели, толкова хармонично се съчетаваха в тях цветовете.
Колко ли работа е хвърлил, за да създаде тези две неща? Много часове след загасване на осветлението, знаех това. Първо отрязването и обработването на формата, сетне почти безкрайното полиране и финалните операции с онези скални чаршафи. Взирайки се в тях, аз усетих топлината, която всеки мъж или жена изпитва, когато гледа нещо красиво, нещо, което е било
През май 1950-та началниците решиха, че покривът на завода за лицензни плочи трябва да се намаже с покривна смола. Те искаха всичко да свърши преди да е станало много горещо и търсеха доброволци за работата, която по план трябваше да продължи около една седмица. Обадиха се повече от седемдесет души, защото това беше работа навън, а май е един адски хубав месец за работа на открито. От шапката изтеглиха девет или десет имена, две от които бяха на Анди и моето собствено.
През следващата седмица ни извеждаха след закуска на двора за упражнения с двама пазачи отпред и двама отзад… плюс пазачите на кулите, които с помощта на биноклите си отваряха очите на четири като допълнителна мярка.
При тези утринни излизания четирима от нас трябваше да носят голяма разтегателна стълба. Аз винаги отправях един ритник към Дики Бетс, който участваше в носенето, наричахме го „Разтегателната стълба“. Опирахме стълбата на една от стените на онова ниско плоско здание. После започвахме да подаваме към покрива кофите с гореща смола. Молиш се само да не се излеят тези лайна върху теб, защото веднага Ще затанцуваш направо към лечебницата.
С нас имаше шест надзиратели, всичките подбрани по старшинство. Беше им толкова хубаво, сякаш караха седмична ваканция — вместо да се потят в пералнята или в завода за плочи или да стоят край шайка пандизчии, бъркащи пулп, или пък, щат не щат, да се блъскат някъде, те получиха редовна отпуска на слънце през май и само си седяха, облегнати на ниския парапет, прекарвайки времето в празни приказки.
Те даже ни гледаха само с половин око, защото караула на южната стена беше доста близо и момчетата там горе можеха да опитат челюстите си върху нас, стига да искаха. Ако някой от бригадата за насмоляване на покрива беше направил едно невярно движение, само за четири секунди щеше да бъде прерязан на две от куршумите на автомат калибър 11,43 милиметра. И тъй, пазачите седяха и си гледаха кефа. Липсваше им само бира, заровена в счукан лед, за да станат господари на всички създания.
Един от тях се казваше Байрон Хедли и през 1950 година той беше прекарал в Шоушенк по-дълго време от мен. По-дълго от последните двама пазачи, ако трябва да бъда точен. През 1950-та колеше и бесеше един човек от Нова Англия на име Джордж Дънейхи. Той имаше научна степен по наказателно право. Доколкото се простират сведенията ми, никой не го харесваше, освен хората, които му бяха издействали назначаването. Знаех, че се интересува от три неща: събиране на статистически данни за книги (което по- късно беше публикувано в малко издание от Нова Англия, наречено „Лайт сайд прес“, сигурно му е платил, за да помести материала), кой отбор е победил във вътрешното първенство по бейзбол всеки септември, и събиране на законите за смъртното наказание, издадени в Мейн. Голям защитник на смъртното наказание беше тоя Джордж Дънейхи. Изритаха го от службата, когато през 1953-та се разбра, че правел отстъпка за авторемонтното обслужване в затворническия гараж и делял печалбата с Байрон Хедли и Грег Стамас. Хедли и Стамас излязоха съвсем чисти от тая работа, те много майсторски криеха козовете си, но Дънейхи си събра чукалата. Никой не съжаляваше, че си отива, но и никой не беше очарован да види как Грег Стамас сяда на мястото му. Беше нисък човек със стегнат здрав корем и най-студените кафяви очи, които си виждал някога. Винаги носеше на лицето си болезнената гадничка усмивка на човек, който е влязъл в банята и не е успял да се изкъпе. Докато Стамас беше надзирател, жестокостта се ширеше в Шоушенк и макар да не разполагам с доказателства, имаше поне половин дузина погребения на лунна светлина в горичката от шубраци, която се простира източно от затвора. Дънейхи беше зъл, но Грег Стамас беше жесток, жалък, коравосърдечен човек.
Той и Байрон Хедли бяха добри приятели. Като надзирател Джордж Дънейхи беше само позьор; Стамас, а след него и Хедли управляваха затвора.
Хедли беше висок, тромав човек с оредяваща червена коса. Бързо се зачервяваше на слънце, говореше високо и ако не вървиш достатъчно бързо след него, веднага те прасваше с тоягата. През оня ден, третия от работата върху покрива, той приказваше с друг надзирател на име Мърт Интуисъл.
Хедли носеше няколко изумително добри новини и поддържаше вниманието все върху тях. Това си беше в стила му — беше неблагодарник, не казваше добра дума за никого, изобщо човек, който е убеден, че
