реакции, които си позволил през целия шестседмичен период, докато се водел съдебния процес. Лека, горчива усмивка се плъзнала по лицето му.
— Тъй като не съм виновен за извършването на това престъпление, сър, и казвам истината, че хвърлих моя револвер в реката един ден преди да стане престъплението, на мен ми се струва съвсем неудобно, че револверът не беше намерен.
Прокурорът стоварил върху него удара си през следващите два дни. Той прегледал отново свидетелските показания на служителя от „Хенди-Пик“ за Анди и кухненските кърпи. Анди повторил, че не помни да ги е купувал, но допуска, че не може също да си спомни, че не ги е купувал.
Вярно ли е, че Анди и Линда Дюфрен са сключили обща застраховка в началото на 1947 година? Да, вярно е. И ако го признаят за невинен, няма ли да е вярно, че Анди ще получи застраховката за петдесет хиляди долара? Вярно. А не е ли вярно, че е тръгнал към къщата на Глен Куентин, носейки убийство в сърцето си, и не е ли също вярно, че той действително два пъти е извършил убийство? Не, това не е вярно. Тогава какво мисли, че е станало, щом като няма признаци на грабеж?
— Няма начин да зная това, сър — отговорил Анди спокойно.
През един снежен вторник делото било предадено на съдебните заседатели в един часа следобед. Дванадесетте съдебни заседатели и заседателки се върнали в три и половина. Съдебният пристав твърди, че щели да се върнат и по-рано, но се позабавили, за да се насладят на хубавите пилета, които им поднесли за обяд в ресторанта на Бентли на общинска сметка. Решили, че е виновен и, братко мой, ако в Мейн имаше смъртна присъда, той щеше да танцува във въздуха, преди пролетните минзухари да подадат главичките си от снега.
Прокурорът го попитал какво мисли за станалото и Анди му подхвърлил въпроса, но той вече имал представа и аз научих това от него по-късно, една вечер през 1955 година. През тези седем години отношенията ни се бяха променили и от обикновени познати бяхме станали много добри приятели, но аз никога не бях се чувствал близък с Анди до 1960 година, там някъде, и вярвах, че съм единственият, който някога е бил близък с него. Двамата излежавахме дълга присъда, бяхме в едно и също крило от началото до края, освен това се намирах в средата на пътя по коридора към него.
— Какво мисля? — той се засмя, но в смеха му нямаше хумор. — Мисля, че много лошо се стекоха обстоятелствата през онази нощ. Толкова лоши неща едва ли могат да се струпат на едно място в съвсем къс период от време. Мисля, че всичко изглежда малко странно, ако само го погледнеш повърхностно. Може някой да е пукнал гума на пътя, след като съм си отишъл вкъщи. Или пък да е крадец. Може да е психопат. Той ги е убил, това е. А аз съм тук.
Толкова просто! Беше осъден да прекара остатъка от живота си в Шоушенк или в онази част от него, която обитаваше. Пет години по-късно започна да пише молби да го пуснат под честна дума и молбите му бяха отхвърляни толкова редовно, сякаш насреща си имаше часовников механизъм, въпреки че беше образцов затворник. Да излезеш от Шоушенк, когато в картона си имаш печат
Имаше един затворник на име Кендрикс, бяха го сложили при мен, лежеше за доста тлъста сума в началото на петдесетте и цялата тази история ставаше четири години преди да изтече срокът на наказанието му. Това, с което той привлече вниманието ми, беше информацията — в моята работа загиваш, ако не можеш да чуеш как расте тревата. Този Кендрикс, например, имаше такъв достъп до музикалните записи, за какъвто не можех и да мечтая, дори да пусках грамофона в магазина за плочи.
Кендрикс ми каза, че гласуването в комисията за пускане под честна дума било 7 на 0 срещу Анди Дюфрен през 1957 година, 6 на 1 през 58-ма, отново 7 на 0 през 59-та и 5 на 2 гласа през 60-та година. След това нямам сведения, но зная, че шестнайсет години по-късно той пак си караше в четиринайсета килия на блок 5. По това време, през 75-та, беше на петдесет и седем. Те вероятно щяха да смекчат сърцата си и да го пуснат някъде към 1983 година. Подаряват ти живота, после ти го вземат целия, поне това, което струва нещо. Може би ще те накарат да загубиш някой и друг ден, но… е, добре, слушай: познавах онова момче, Шърууд Болтън, така се казваше, той имаше гълъб в килията си. От 1945-та до 1953 -та, когато го пуснаха, той си държеше тоя гълъб в килията. Не беше някой птицепродавец от Алкатрас, просто си имаше гълъб на име Джейк. Човекът освободи Джейк точно един ден преди той, Шърууд, да си отиде и Джейк отлетя, та се не видя, както щеше да направи всеки на негово място. Но седмица след като Шърууд Болтън напусна нашето щастливо малко семейство един приятел ме дръпна към западния ъгъл на двора за упражнения, където обичаше да кисне Шърууд. Птицата лежеше там като мъничка купчинка мръсно спално бельо. Изглежда беше гладувала. Приятелят ми рече: „Това не е ли Джейк, Ред?“ Той беше. Този гълъб беше мъртъв като лайно.
Помня първия път, когато Анди Дюфрен ме потърси за нещо; помня, сякаш беше вчера. Само че това не беше времето, когато желаехме Рита Хейуърт. То дойде по-късно. През онова лято на 1948-ма той търсеше нещо друго.
Въртях повечето от моите сделки направо на двора за упражнения и точно там стана и тази. Нашият двор е голям, много по-голям от някои. Той е идеален квадрат със страна осемдесет метра. Северната страна е външна стена с кули за охраната във всеки от краищата й. Горе пазачите бяха снабдени с бинокли и пушки срещу бунтове. Главният вход е на тази северна стена. Зареждащите камиони стояха на южната страна на двора. Бяха всичко пет. През работната седмица Шоушенк е оживено място — доставки насам, доставки нататък. Имахме завод за лицензни плочи, голяма промишлена пералня, през която минава прането на целия затвор, плюс лекуващата болница „Китъри“ и частната болница „Елиът“. Има също голям автомобилен гараж, където осъдените механици поправяха затворническите, държавните и общинските автомобили, без да броим частните коли за ремонт, колите на администрацията… и неведнъж — тези на комисията за пускане под честна дума.
Източната страна представлява дебела каменна стена, изпълнена с малки, тесни като цепнатина прозорчета. Блок 5 е от другата страна на тази стена. На западната страна са разположени администрацията и лечебницата. Шоушенк никога не е бил толкова претъпкан, както повечето затвори, а през 48-ма беше пълен около две трети от капацитета си, но във всеки един момент в двора можеше да има от осемдесет до сто и двайсет затворници — играеха футбол и бейзбол, хвърляха зарове, подвикваха си един на друг, правеха далавери. В събота навалицата беше още по-голяма; в почивен ден това място щеше да прилича на пикник извън града… ако имаше някакви жени.
Беше събота, когато Анди дойде за първи път при мен. Тъкмо бях свършил разговора с Елмър Армитейдж, момче, което обичам да ми е под ръка. Говорехме за радио, когато Анди се приближи. Знаех, разбира се, кой е — славеше се като сноб и човек, студен като риба. Всички казваха, че вече е белязан с печата на нещастието. Един от тези, които твърдяха това, беше Богс Дайъмънд долнопробен тип, да не ти се пада в делото. Анди нямаше съкафезник в килията и бях чувал, че това е начина да си го поиска, и всички казваха, че си мисли, че неговото лайно не мирише, за разлика от другите. Но аз не обръщах внимание на слухове за някой човек, докато не ми падне случай да го преценя сам.
— Здрасти — рече той, — аз съм Анди Дюфрен. — Подаде си ръката и аз я стиснах. Не беше човек, който си губи времето с празни приказки, вървеше право към целта. — Чух, че знаеш как стават нещата.
Съгласих се, че успявам да вкарам някои неща от време на време.
— Как го правиш? — попита Анди.
— Понякога — рекох, — нещата сякаш сами падат в ръцете ми. Не мога да го обясня. Освен ако причината е в това, че съм ирландец.
Като чу това, той се усмихна.
— Мисля си, не можеш ли дами намериш геоложки чук?
