Извън трите забележки имам и още една идея, която ми се струва по-умерена и най-добрата. По мое време в Шоушенк познавах няколко елуудблачовци, дърпащи спусъка, хора с откачени очи. Тези юнаци искат да вярваш, че са отмъкнали при всяка лудория сума, равна на Хоуп Дайъмънд, дори ако са ги хванали с двудоларов „Таймекс“ и девет долара от кражба, за което всъщност лежат.

Едно нещо в разказа на Томи преведе Анди през сянката на съмнението. Блач не е убил Куентин случайно. Той го нарекъл „голяма богата клечка“ и знаел, че Куентин е учител по голф. Е, добре, в продължение на две години Анди и неговата жена са ходили един-два пъти седмично да пийнат или да вечерят в местния клуб, там Анди се е напивал много пъти, след като научил за жена си. До клуба има пристанище за яхти и през 1947 година там е работил за известно време един общ работник, който познал Елууд Блач по описанието на Томи. Едър висок тип, почти плешив; с дълбоко хлътнали зелени очи. Човек, който те гледа някак неприятно, сякаш ти взема мярка. Този човек не останал задълго там, казва Анди. Или е напуснал сам, или пък Бригс, началникът на пристанището, го е изгонил. Но Блач не е човек, който се забравя. Той е прекалено шокиращ, за да го забравиш.

И Анди отиде при директора Нортън. Беше дъждовен ветровит ден с големи сиви облаци, които се носеха по небето над сивите стени, ден, когато последният сняг започваше да се топи и откриваше безжизнени късове земя с миналогодишна трева в полето до затвора.

Директорът имаше голям кабинет в административното крило, а зад директорското бюро има врата, свързана с кабинета на заместник-директора. Този ден заместникът отсъстваше и в кабинета му работеше един затворник. Беше сакато момче, името му съм забравил. Всички затворници и аз в това число го наричахме Честър, като приятеля на Маршал Дилън. Работата на Честър беше да полива градината и да лъска паркета. През този ден растенията не бяха жадни и предполагам, че е останало само лъскането, защото мръсното ухо на Честър лъскаше метала около ключалката на вратата между кабинетите. Той чул да се отваря и затваря главната врата, сетне Нортън казал:

— Добро утро, Дюфрен, с какво мога да ти помогна?

— Господин директор — започнал Анди и старият Честър каза, че едва познал гласа на Анди, толкова бил променен. — Господин директор… нещо… нещо ми се случи… това е толкова… толкова… не зная откъде да започна.

— Тогава защо не почнеш отначалото? — произнесъл директорът с най-сладкия си глас, сякаш казва: „Хайде да се обърнем към двайсет и третия псалм.“ — Това обикновено е най-добре.

И Анди така и направил. Той опреснил познанията на Нортън за подробностите на престъплението, за което беше затворен. После казал на директора точно това, което му разказал Томи Уилямс. Съобщил и името на Томи, което не беше никак разумно, ако се съди по следващите събития, но питам аз, какво можеше да стори, за да повярват изобщо на разказа му?

Когато свършил, Нортън помълчал известно време. Почти го виждам облегнат на служебния си стол под картината „Директорът чете“, окачена на стената: пръстите му събрани, червенокафявите му устни подути, веждата му сгърчена по средата на челото му, трийсетгодишната му игла проблясва меко.

— Да — казал той най-сетне. — Това е най-проклетата история, която някога съм чувал. Но ще ти кажа какво ме изненадва най-много в нея, Дюфрен.

— Какво точно, сър?

— Че ти си попаднал тук чрез нея.

— Сър? Не разбирам какво искате да кажете. — И Честър каза, че Анди Дюфрен, който преди тринайсет години се беше оперил на Байрон Хедли на покрива на завода за плочи, сега объркал конците.

— Е, добре — казал Нортън. — За мен е съвсем очевидно, че си направил силно впечатление на този младеж Уилямс. Той е повлиян от теб, ако трябва да бъдем точни. Чул, че се оплакваш, и съвсем естествено иска да те ободри. Съвсем естествено. Той е млад и не много умен. Нищо чудно да не разбира за какво държавата те е вкарала вътре. Това, което предлагам, е…

— И според вас не съм помислил за това? — попитал Анди. — Но аз никога не съм казвал на Томи за човека, който работеше на пристанището. Никога не съм казвал на никого това, дори през ум не ми е минавало! Но според описанието на Томи за неговия съквартирант той и този работник… са един и същи човек!

— Е, добре, тук ти се задоволяваш с малко избирателно възприемане — казал Нортън и се засмял. Фрази като тая — „избирателно възприемане“ — се препоръчват за заучаване на хора в науката за наказанията и в поправителния труд, те си служат с тях навсякъде, където могат.

— Нещата изобщо не стоят така, сър.

— Това е твоята версия — казал Нортън, — но моята се различава. И да не забравяме, че само според твоите думи такъв човек е работил в местния клуб на Фолмаут Хил по онова време.

— Не, сър — започнал отново Анди. — Не, това не е вярно. Защото…

— Както и да е — смазал го Нортън агресивно и високомерно, — нека да погледнем това и от другата страна на телескопа, може ли? Да предположим, само да предположим, че наистина е съществувал човек на име Елууд Блач.

— Блач — промълвил Анди, целият напрегнат.

— Блач, разбира се. И да речем, че е бил съквартирант на Томи Уилямс в Род Айлънд. Той има всички шансове да е вече свободен. Всички. Защото ние не знаем колко време е излежал там, преди да се появи Уилямс, нали? Знаем само, че е осъден на шест до дванайсет години.

— Да, не знаем колко е лежал. Но Томи казва, че бил лош артист, фукльо. Мисля, че има голяма вероятност да е още вътре. Дори и да е освободен, в затвора ще е записан последният известен адрес, имената на роднините му…

— И двете със сигурност са умряла работа.

Анди замълчал за момент, после изригнал: — Все пак има шанс, нали?

— Да, разбира се, има. Нека да предположим само за миг, Дюфрен, че Блач съществува и че е още в държавния затвор в Род Айлънд. И какво ще направи той, ако му пъхнем тази вмирисана риба под носа? Ще падне ли на колене, ще опули ли очи, за да каже: „Извърших го! Аз го извърших! Моля, добавете доживотен затвор към моята присъда!“

— Как може да бъдете толкова тъп? — промълвил Анди толкова тихо, че Честър не го чул. Но той чул много ясно директора.

— Какво? Как ме нарече?

— Тъп — креснал Анди. — Това преднамерено ли е?

— Дюфрен, ти ми отне пет минути, не — седем, и моето разписание за днес е претрупано. Мисля, че трябва да приключим тази наша малка среща и…

— Местният клуб пази всички стари карти, не разбирате ли това? — извикал Анди. — Те имат формите за данъци, изплащане на помощи за безработни и някои други, всички с неговото име! Има чиновници, които по това време са били там, може би самият Бригс! Минали са 15 години, не цяла вечност! Те го помнят. Те ще си спомнят за Блач. Ако Томи даде показания какво му е казал Блач, а Бригс потвърди, че Блач по това време е бил там и наистина е работел в местния клуб, може да има нов процес. Може…

— Пазач! Пазач! Изведи този човек!

— Какво става с вас? — изрекъл Анди и Честър ми каза, че гласът му заприличал на писък. — Това е моят живот, моят шанс да изляза, не виждате ли? И няма да проведете един междуградски разговор поне да се уверите в това, което казва Томи? Чуйте, аз ще платя разговора! Аз ще платя…

Чул се шум от удари, когато пазачите го сграбчили и го помъкнали навън.

— В изолатора — сухо отсякъл директорът Нортън. Може би е посочил трийсетгодишната си игла, когато казал: „Хляб и вода!“

И те повлекли Анди, който напълно изгубил контрол върху себе си и все още крещял срещу директора. Честър казва, че можело да го чуеш, даже когато вратите се затворили: „Това е моят живот! Това е моят живот, не разбирате ли, че е животът ми!“