Ужасно нещо му се случи на Анди в края на март или началото на април 1963 година. Казах ти, че той имаше нещо, което на повечето затворници, и на мен в това число, приличаше на щастие. Наречи го чувство за самообладание или усещане за вътрешен мир, може би дори постоянна и непоклатима вяра, че някой ден кошмарът ще свърши. Както и да го наречеш, Анди Дюфрен винаги постъпваше целенасочено. В него нямаше онова мрачно отчаяние, което наляга след време повечето от затворниците. Никога от него не лъхаше безпомощност, чак до края на зимата през 63-та.

Имахме си вече нов директор, Самюъл Нортън се казваше. Мотьрс, Котън и Инкрийз напуснаха с появата на Сам Нортън. Доколкото зная, виждали са го само ухилен до уши. Той имаше трийсетгодишна игла за вратовръзка, подарък от баптистката адвентистка църква на Елиът. Главното му нововъведение като глава на нашето щастливо семейство беше да се увери, че всеки затворник има Новия завет. Държеше на бюрото си малка гравирана табелка със златни букви, вградени в тиково дърво, които възвестяваха: „ХРИСТОС Е МОЯТ СПАСИТЕЛ“. На една кърпа върху стената, извезана от жена му, пишеше: „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. Тази последна сантименталност не строши и частица от леда у повечето от нас. Чувствахме, че присъдата вече се е явила и ние трябваше да се уверим, че скалата няма да ни скрие нито пък дървото на смъртта да ни даде подслон. За всяко нещо си имаше цитат от библията, такъв беше мистър Сам Нортън и когато срещнеш човек като него, най-добрият ми съвет е да му се ухилиш широко и да си скриеш топките с двете ръце.

В сравнение с времето на Стамас травмите намаляха и доколкото се простират сведенията ми, нощните погребения спряха изведнъж, но това не е доказателство, че Нортън тръгва срещу наказанията. Изолаторът се препълни. Хората губеха зъбите си не от бой, а от диетата на хляб и вода. Започнахме да му викаме „зърно и отводняване“. „Аз съм за влака на Сам Нортън зърно и отводняване, момчета“.

Той беше най-големият лицемер, който съм срещал сред високопоставените хора. Изнудването, за което ти разказах, все така процъфтяваше, но Сам Нортън добави нещичко и от себе си. Анди знаеше всичките му бакии, по това време те бяха добри приятели, и ми каза за някои от тях. Когато Анди разказваше за това, от лицето му не слизаше учуденият израз на забавление и отвращение, сякаш говореше за гадни и хищни буболечки, чийто отблъскващ вид и лакомия са по-скоро смешни, отколкото ужасяващи.

Директорът Нортън създаде програмата „Вътре-вън“, за която може и да си чувал преди шестнайсет или седемнайсет години; дори я отпечатаха в „Нюзуик“. В пресата тя изглеждаше като истински прогрес в практическите поправителни и превъзпитателни заведения. Отвъд стените затворници режеха дървета за целулоза, затворници строяха мостове и шосета, затворници изграждаха хранилища за картофи. Нортън наричаше това „Вътре-вън“ и бе поканен да го обясни на всеки проклет „Ротъри“ или „Киванис“ клуб в Нова Англия, особено след като снимката му се появи в „Нюзуик“. Затворниците наричаха това „пътен бандитизъм“, но доколкото зная, никой от тях не беше поканен да изрази тяхната гледна точка нито на киванианците, нито на онези момчета от „Лойъл Ордър ъв Мус“.

Нортън беше точно там, на всяка операция, с трийсетгодишната си църковна игла и всичко останало. От нарязването на дървесината до прокопаване на аварийни канали за поставяне на дренажни тръби под държавните шосета Нортън пак беше там и обираше каймака. Имаше стотици начини да го прави — хора, материали, знаеш как стават тия неща. Но той ги получаваше и по друг път. Строителните организации в района бяха смъртно наплашени от програмата на Нортън „Вътре-вън“, защото затворническият труд е робски труд, с него не можеш да се конкурираш. И тъй, Сам Нортън, оня с библията и с трийсетгодишната църковна игла, получаваше хубави, доста тлъстички пликове под масата през шестнайсетгодишната си служба като директор на Шоушенк. А ако пликовете свършеха, той щеше или да наддава повече от необходимото за проекта, изобщо да не наддава, или да обяви, че всички вътре-външници са осъдени някъде другаде. Винаги съм се чудил на това, че не намериха Нортън в багажника на колата му Тъндърбърд, паркирана встрани от шосето някъде в Масачузетс, с ръце, вързани на гърба и половин дузина куршуми в главата.

Във всеки случай, както се пее в една кръчмарска песничка, Боже мой, как се стичат парите. Нортън сякаш се беше абонирал за старите пуритански идеи като за най-добрия начин да покаже какви хора избира Бог, когато проверява банковите им сметки.

В тази работа Анди Дюфрен беше дясната му ръка, неговият мълчалив партньор. Нортън знаеше това и го използваше. Анди ми каза, че един от нортъновите любими афоризми бил „едната ръка мие другата“. И тъй, Анди даваше добри съвети и полезни препоръки. Не мога да кажа със сигурност, че той ръководеше нортъновата програма „Вътре-вън“, но съм дяволски сигурен, че той въртеше парите на крещящия „Исусе!“ син на курва. Той даваше добри съвети, парите се трупаха и… кучия му син! Библиотеката щеше да има нови учебници за авторемонтни работи, новичък комплект от енциклопедията „Гролиър“, книги „Как да се подготвим за теста за схоластично постижение“ и разбира се, повече Ърл Стенли Гарднър и повече Луис Л’Амур.

Убеден съм, че това ставаше само защото Нортън не искаше да загуби своята дясна ръка. Ще отида по- далеч: това ставаше, защото той се боеше от всичко, което можеше да се случи, ако Анди излезе чист от държавния затвор Шоушенк.

Събирал съм историята в продължение на седем години оттук — оттам, на парчета, някои от тях от Анди, но не всичките. Той никога не говореше за тази част от живота си и аз не го обвинявам. Получих части от историята от пет-шест източника. Веднъж вече казах, че затворниците не са нищо друго, освен роби, но те имат робския навик да се правят на глухи и да чуват всичко. Събрах всичко от края, началото и от средата, но ти го разказвам от точка А до точка Я и може би ще разбереш защо човек прекарва десет месеца в мрачно, скръбно изумление. Разбираш ли, мисля, че той не знаеше истината до 1963-та, петнайсет години след като влезе в малката сладка дяволска дупка. Мисля, че той не знаеше колко лошо може да стане, докато срещна Томи Уилямс.