— Откъде знаеш това?

Тим Янгблад каза:

— Той е бил банкер, Байрон. Предполагам, че може да е…

— Скрий си главата, Пъстърво — рече Хедли, без да го погледне. Тим Янгблъд почервеня и млъкна. Някои от пазачите го наричаха Пъстървата заради дебелите му устни и мъничките очи. Хедли продължи да се взира в Анди.

— Ти си хитрият банкер, който застреля жена си. Как да повярвам на хитър банкер като теб? Значи аз си прекарвам времето в празни приказки край такива като теб? Това щеше да ти хареса, нали?

Анди каза спокойно:

— Ако вие идвате в затвора за избягване на данъците, трябваше да отидете във федералния наказателен, а не в Шоушенк. Но вие не сте го направил. Освободеният от данъци подарък на съпругата е напълно законна вратичка. Правил съм ги с десетки… не, със стотици. Това е предвидено предимно за хора, които искат да развият малък бизнес, за хора, на които веднъж в живота им е излязъл късмета. Като вас.

— Мисля, че лъжеш — каза Хедли, но той не лъжеше, можеше да видиш, че не лъжеше. На лицето му се изписа вътрешно разведряване, нещо гротескно, покриващо удължената му грозна физиономия и онова полегато зачервено чело. Можеше да видиш едно гадничко вълнение, стига да погледнеш чертите на Байрон Хедли. Той се надяваше.

— Не, аз не лъжа. Във всеки случай не сте длъжен да вярвате на думите ми. Вземете си адвокат…

— Адвокати по катастрофи, които ограбват минетчиите по шосетата — извика Хедли.

Анди сви рамене.

— Тогава отидете в данъчните служби. Те ще ви кажат същото нещо за освобождаването. Всъщност вие изобщо нямате нужда от обяснения. Можете да проучите въпроса за себе си.

— Еби се. Няма нужда всеки хитър банкер, който е убил жена си, да ми обяснява, че мечката сере в елдата.

— Имате нужда от банкер или от адвокат по данъците, за да си направите подарък и това ще ви струва нещо — каза Анди. — Или пък… ако ви интересува, ще се радвам да ви уредя въпроса за освобождаване от данъци. Цената ще бъде три бири на глава за моите сътрудници.

— Сътрудници — рече Мърт и нададе дрезгав смях. Той се плесна по коляното. Обичаше да се плесва по коляното и мисля, че умря от рак на червата в един свят, където морфинът като че ли още не беше открит. — Сътрудници, не е ли много мило? Сътрудници? Няма да получиш никакви…

— Затваряй си гадното чене — изръмжа Хедли и Мърт млъкна. Хедли пак погледна към Анди. — Какво рече?

— Казах, че искам само по три бири на глава за моите сътрудници, ако това изглежда честно — каза Анди. — Мисля, че когато напролет работи навън, човек се чувства повече човек, ако може да изпие по една бутилка. Това е само мое мнение. Всичко ще мине гладко и съм сигурен, че ще имате тяхната признателност.

Говорил съм с някои от хората, които бяха там през този ден — Рени Мартин, Логан Сен-Пиер и Пол Бонсейнт са трима от тях — и всички видяхме едно и също нещо… усетихме едно и също нещо. Изведнъж Анди излезе отгоре. Хедли имаше пистолет на бедрото и палка в ръката. Зад Хедли стоеше неговият приятел Грег Стамас, зад Стамас — цялата затворническа администрация. Цялата власт на държавата стоеше зад тях, ала изведнъж в цялото златно сияние това вече нямаше никакво значение. Почувствах как сърцето ми подскочи в гърдите така, както не беше ми се случвало, откакто камиона ме докара заедно с четирима други, мина през вратата през 1938 година и стъпих на двора за упражнения.

Анди гледаше към Хедли с онези невъзмутими, спокойни ясни очи и сега вече не ставаше въпроса за трийсет и пет хиляди, всички се съгласихме с това. Много пъти превъртах в ума си онова, което стана, и вече зная. Бяха застанали човек срещу човек и Анди просто го победи така, както на масата силният побеждава човек с по-слаба китка в канадска борба. Няма никакви причини в тази минута Хедли да не даде знак на Мърт да хвърли от покрива Анди с главата надолу и пак да изпълни съвета му.

Нямаше причини. Но той не го направи.

— Можех да дам по две бири на всеки, ако исках — каза Хедли. — Бирата има хубав вкус, когато работиш. — Страхотно му го зачукаха, макар че се постарала прозвучи великодушно.

— Ще ви дам само един съвет, с който данъчните служби няма да се занимават — каза Анди. Немигащите му очи бяха приковани към Хедли. — Направете подаръка на жена си само ако сте сигурен. Ако мислите, че има възможност да ви изиграе или да ви ритне отзад, можем да направим още нещо…

— Да ме изиграе? — попита рязко Хедли. — Да ме изиграе? Господин изгърмял банкер, дори и да пътува с товарен вагон на Екс-Лакс, тя няма да посмее да направи и крачка, ако не й дам знак.

Мърт, Янгблад и останалите надзиратели слушаха покорно разговора. Анди изобщо не пусна усмивка.

— Ще попълня формулярите, които ви трябват — продума той. — Можете да ги вземете в пощата, а аз ще ги подготвя за вашия подпис.

Това изглеждаше изключително важно и гърдите на Хедли се издуха. После той погледна към нас и се разкрещя:

— Какво сте наострили уши, сган такава? Размърдайте си задниците, дявол да ви вземе!

Той се обърна към Анди.

— Ще дойдеш с мен, нищожество. Чуй ме добре: ако ме пързулнеш, ще си търсиш главата в душ „С“ преди да свърши седмицата.

— Да, разбирам това — каза тихо Анди.

И той наистина го разбираше. От начина, по който се обърна, личеше, че разбира повече от мен, повече, отколкото разбира който и да е от нас.

Ето как през един ден от 1950 година, ден като миг, осъдените затворници, които насмоляваха покрива на завода за плочи, седяха в десет часа на пролетната сутрин, наредени в редица и пиеха бира „Блак Лейбъл“, доставена от най-стиснатия надзирател, който някога се е свъртал в държавния затвор Шоушенк. Бирата беше топла като пикня, но ми се струваше най-хубавата, която съм пил през живота си. Седяхме, пиехме и усещахме слънцето на раменете си и даже изразът на полузабава, на полудоволство върху лицето на Хедли — той сякаш виждаше не хора, а маймуни да пият бира — не можеше да ни развали удоволствието. Бирената почивка продължи двайсет минути и през тези двайсет минути се чувствахме като свободни хора. Така можехме да си пием бирата и да насмоляваме покривите на нашите собствени къщи.

Само Анди не пиеше. Вече ти разказах какви навици за пиене имаше. Той клечеше на сянка с ръце между коленете, гледаше ни и се усмихваше едва забележимо. Изумително е колко хора са го запомнили така, изумително е и колко хора участваха в тази работа, когато Анди Дюфрен се изпречи пред Байрон Хедли. Мисля, че бяхме девет или десет души, но през 1955-та сигурно са станали стотина, а може би и повече… ако вярваш на това, което чуваш.

Да, ако искаш да ти дам направо отговор на въпроса дали се опитвам да ти разкажа за човека или легендата за човека, която се увива около човека, както бисерът обхваща една малка песъчинка, ще ти кажа, че отговорът е някъде по средата. Зная със сигурност, че Анди Дюфрен не прилича много на мен или някой от онези, които съм познавал, откакто влязох вътре. Той внесе петстотин долара, натъпкани под дрехите, но пустият му кучи син успя да внесе и още нещо. Чувството за собствено достойнство, може би, или усещането, че ще победи накрая… или пък това е било чувството за свобода дори зад проклетите сиви стени.

Около него се носеше някаква вътрешна светлина. Зная, че той загуби вътрешната си светлина само веднъж и това също е част от тази история.