— Намерих го под коледната си елхичка.
Той се засмя:
— Това беше добре. Ще го използвам в репортажа.
— Добре. Като се върнеш, кажи им всичките полицаи да се изтеглят.
— Наистина ли ще се взривиш? — попита Албърт. Гласът му издаваше само интерес, нищо друго.
— Такива са ми плановете.
— Знаеш ли какво? Май твърде много си ходил на кино.
— Не ходя вече. Но гледах „Заклинателят“, все пак. Не ми хареса. Как напредват твоите кинаджии отвън?
Албърт погледна през прозореца.
— Добре. Имаме още една минута. Доус ли се казваш?
— Те ли ти казаха? Албърт се засмя презрително.
— Биха ми казали само, че съм болен от рак. Прочетох името на вратата. Би ли ми казал защо правиш всичко това?
— Да, защо не. Магистралата.
— Удължението? — очите на Албърт светнаха с нов блясък. Започна да пише нещо в бележника си.
— Точно то.
— Отнеха ти къщата ли?
— Опитаха се. Но аз ще я взема със себе си. Албърт го записа, после затвори бележника си и го напъха в задния си джоб.
— Това е доста глупаво, г-н Доус. Ако позволите да ви го кажа. Защо просто не излезем заедно оттук?
— Вие си извоювахте водещата новина довечера — каза той уморено. — Ще опитате ли да вземете наградата Пулицър?
— Ще я взема, ако ми я дадат — усмихна се той ведро, но после пак стана сериозен. — Хайде, г-н Доус. Хайде, да излезем. Мога да ви обещая, че и мнението на вашата страна ще се чуе. Ще…
— Няма такава.
Албърт се намръщи:
— Какво значи това?
— Нямам страна. Затуй и правя всичко това — той погледна над фотьойла в обектива на телевизионната камера, вече качена на триножник, потънал в снега на двора на семейство Куинс. — Тръгвайте. И им кажете да се изтеглят.
— Наистина ли ще го направите?
— Наистина, не зная.
Албърт тръгна към трапезарията, после се обърна и попита:
— Не съм ли ви виждал някъде? Защо все си мисля, че сме се срещали?
Той поклати глава. Сигурен беше, че никога през живота си не е виждал Албърт.
Гледайки как репортера излиза от къщата през двора, вървейки леко под ъгъл, така че камерата да го хване добре, той се зачуди какво ли прави Оливия точно в този миг.
Изчака петнайсет минути. Огънят се беше усилил, но никой не се насочи към къщата. Стрелбата им, изглежда, главно целеше да ги прикрива, докато се изтегляха по къщите от отсрещната страна на улицата. Снимачният екип остана на мястото си известно време, запечатвайки безпристрастно събитията около себе си, после белият микробус Еконолайн паркира в двора на семейство Куинс и операторът сгъна триножника, премести го зад колата и продължи да снима.
Нещо черно и голямо прехвърча във въздуха, падна на двора му, по средата между къщата и тротоара, и започна да изпуска газ. Вятърът го поде и го разнесе надолу по улицата на разкъсани облаци. Втора граната със сълзотворен газ падна по-близо, а после той чу как трета чукна и се търколи по покрива. Усети миризмата от последната, след като тя падна в снега, покрил бегониите на Мери. Носът и очите му се напълниха с крокодилски сълзи.
Прекоси отново дневната на четири крака, молейки се Богу да не е казал на репортера, Албърт, нещо, което може да бъде схванато погрешно. Нямаше място на този свят, достатъчно подходящо, за да може човек да сложи чертата. Джони Уокър, например. Умря при някаква безсмислена катастрофа на светофара. За какво бе умрял, заради чаршафите ли? Или пък жената в супермаркета. Дребните радости никога не можеха да компенсират помията, която се изсипваше отгоре ти.
Той включи стереограмофона, който все още работеше. Албумът на Ролинг Стоунс още стоеше на него и той сложи игличката направо на последната песен, като първия път не улучи, тъй като един куршум удари телевизора Зенит.
Като уцели нужната бразда от плочата, и, докато последните тактове на „Човекът маймуна“ заглъхваха, той се прехвърли до обърнатия фотьойл и хвърли пушката през прозореца. Взе и магнума в ръка. Довиждане, Ник Адъмс. Хвърли и него.
„Не може винаги да имаш това, което пожелаеш“ пееше грамофонът и той знаеше, че това е факт. Но това не ти пречеше пак да го искаш. Граната сълзотворен газ прелетя през прозореца, описвайки дъга, удари стената над дивана и гръмна в бял пушек.
„Но ако опиташ с нещо, може да откриеш Че си намерил това, от което се нуждаеш.“
Е, да видим, Фред. Той хвана червената щипка крокодилче в ръката си. Да видим дали ще намеря това, от което се нуждая.
— Добре — измърмори той и притисна червената щипка към отрицателния полюс на акумулатора.
Затвори очи и последната му мисъл бе, че е избухнал не светът около него, а този вътре в него и макар експлозията вън да бе чудовищна, вътре, тя бе, долу-горе, колкото един средноголям орех.
После белота.
Епилог
Репортерският екип на WHLM спечели наградата Пулицър за материала си в новините същата вечер, който те нарекоха „Последният шанс на Доус“, и за половинчасовия си документален филм, излъчен три седмици по-късно. Филмът се казваше „Пътна мрежа“ и хвърляше светлина върху нуждата — или липсата на такава — от прокарването на новата отсечка на път 784. Филмът сочеше, че една от причините, поради които се строеше пътя, нямаше нищо общо с натовареността на движението, удобството на гражданите, или каквото и да е друго практично съображение. Ако не строеше всяка година нови пътища над определена минимална дължина, общината губеше отпусканите от федералното правителство средства за всякакво пътно строителство на нейна територия. Затова общината бе решила да строи. Филмът огласи и факта, че общината тихомълком бе завела дело срещу вдовицата на Бартън Джордж Доус с цел да си възстанови каквато част може от получените от нея пари за къщата. След последвалия отзвук, общината прекрати делото.
Асошиейтид прес разпространи снимки на отломките от къщата и повечето от вестниците в страната ги поместиха по страниците си. Младо момиче в Лас Вегас, което току-що бе започнало да учи в една от тамошните бизнес-школи, видя снимките по време на обедната си почивка и припадна.
Въпреки изприказваните и изписаните думи, работата по удължението на 784 продължи и завърши предсрочно осемнайсет месеца по-късно. Дотогава повечето от хората в града бяха забравили документалния филм „Пътна мрежа“, а местните репортери, включително носителят на наградата Пулицър, Дейвид Албърт бяха погълнати от други събития и други борби. Но малко от хората, които бяха гледали новините в онази вечер, забравиха някога събитието; те го помнеха, дори когато точните факти около него започнаха да се замъгляват в съзнанието им.
Репортажът в новините започваше с обикновена бяла градска къща, от тип ранчо, с асфалтова пътека отдясно, водеща към малкия гараж. Спретната къща, но абсолютно обикновена. Никой не би задържал поглед към нея, ако минаваше по тази улица дори и без работа. Но в репортажа, големият прозорец отпред
