— Хората от телевизията. Оттатък на другия край на улицата! Искам да поговоря с тях!

Настъпи дълго, дълбоко мълчание.

— Не! — изкрещя Фенър.

— Ще спра да стрелям, ако мога да говоря с тях! — Това поне беше вярно, помисли си той, като погледна акумулатора.

— Не! — изкрещя Фенър отново.

Копеле, помисли си той. Нима е чак толкова важно за теб? За теб и за Орднър и за останалите плъхове от бюрокрацията.

Стрелбата отново започна, в началото леко, после набирайки сила. Тогава, невероятно, но по тротоара се затича мъж с дебела карирана риза и сини джинси, с ръчна камера в ръката си.

— Чух те! — извика мъжът в карираната риза. — Чух всяка дума! Ще ти запиша името, приятел! Той предложи да спре да стреля, а вие…

Един полицай го удари с палка през кръста и мъжът с карираната риза падна на колене на тротоара. Камерата му хвръкна към канавката и секунда по-късно три куршума я разбиха на мигащи парченца. Неекспониран филм се разви от рулото си мързеливо. Огънят пак започна несигурно.

— Фенър, пусни ги да дойдат! — кресна дрезгаво той. Гърлото му беше продрано и го болеше, както и цялото му тяло. Ръката го болеше, а от бедрото му започваше да се надига силна пулсираща болка.

— Излез, първо ти! — извика Фенър в отговор. — Ще можеш да разкажеш и своята версия!

Безпаметен гняв го заля в червена вълна през лицето, когато чу тази нагла лъжа:

— МАМКА ВИ, С ТОВА ОРЪДИЕ ТУК ЩЕ ЗАПОЧНА ДА СТРЕЛЯМ ПО РЕЗЕРВОАРИТЕ НА КОЛИТЕ И ОТ ВАС ЩЕ ОСТАНЕ САМО ДИМЯЩО ПЕЧЕНО, КАТО СВЪРША!

Последва мълчание. Шок.

После предпазливо, Фенър попита:

— Какво искаш?

— Пуснете момчето, което събориха при мен! Оставете снимачния екип да снима отвън!

— И дума да не става! Няма да ти даваме заложник, с който да ни разиграваш цял ден!

Едно ченге дотича до зелената лимузина и се скри зад нея. Консултираха се.

Друг глас се провикна:

— Зад къщата ти има трийсет души, момче! Всичките с пушки! Излизай, или ще ги пратя при теб!

Време беше да изиграе и коза си:

— Не ви съветвам! Цялата къща е опасана с експлозиви. Вижте!

Той вдигна червената щипка-крокодилче над перваза на прозореца.

— Видяхте ли?

— Блъфираш! — отговори уверено гласът.

— Защипя ли я за акумулатора до мен, край!

Тишина. Нови консултации.

— Хей! — провикна се някой. — Доведете онзи от телевизията!

Той надигна глава и видя как по улицата пак се затича мъжът с карираната риза и джинсите, без да се пази или да търси прикритие, сигурен до безумие в професията си, или луд. Беше с дълга до раменете коса и тънки черни мустачки.

Две ченгета се размърдаха около двете патрулки, паркирали под формата на буквата V, но акълът им дойде на мястото, след като той изпрати един изстрел над главите им.

— По дяволите, каква грешка! — извика някой, искрено отвратен.

Мъжът с карираната риза беше вече в двора му, проправяйки си пъртина в снега. Нещо изсъска край ухото му, чу се изстрел и той чак тогава се сети, че все още седи изправен над фотьойла. Чу как някой се опита да отвори входната врата, след което мъжът с карираната риза почука на нея.

Той запълзя по пода, който вече беше покрит с мазилка, свалена от стените. Десният крак го болеше ужасно и когато погледна към него, видя, че от бедрото до коляното е в кръв. Той вдигна резето на сдъвканата от куршумите врата.

— Добре! — каза той и мъжът с карираната риза влезе бързо вътре.

Отблизо не изглеждаше да е уплашен, макар че дишаше тежко. На бузата му имаше белег от схватката с полицая и левият ръкав на ризата му бе разпорен. Когато мъжът с карираната риза бе вече вътре, той допълзя обратно до фотьойла, вдигна пушката и гръмна два пъти през прозореца, без да се цели. После се обърна. Мъжът с карираната риза стоеше в коридора, невероятно спокоен на вид. Беше извадил голям бележник от задния си джоб.

— Добре, човече — каза той. — Каква е тая работа?

— Как се казваш?

— Дейв Албърт.

— В този, белия микробус има ли още снимачна техника?

— Да.

— Излез на прозореца. Кажи на полицията да пусне снимачния екип на двора на семейство Куинс Къщата отсреща. Кажи им, че ако не са там до пет минути, ще загазиш.

— Така ли?

— Да.

Албърт се засмя:

— Приличаш ми на човек, който и муха не би убил.

— Кажи им.

Албърт отиде до строшения прозорец и спря там за миг, очевидно наслаждавайки се на сцената.

— Иска снимачният ми екип да се разположи отсреща на улицата! — провикна се той. — Каза, че ще ме убие, ако не ги пуснете!

— Не! — изкрещя гневно Фенър. — Не, не, н…

Някой бе сложил ръка на устата му. Кратка тишина.

— Добре! — отговори гласът на човека, който го бе обвинил, че блъфира с експлозивите. — Двама от нашите хора ще отидат догоре и ще ги доведат.

Той помисли за момент и кимна към репортера.

— Добре! — извика Албърт.

Последва пауза и после двама униформени полицаи се запътиха тромаво към микробуса на телевизията, чийто двигател работеше тихо на празен ход. Междувременно още две патрулки бяха пристигнали, а когато се наведе напред, видя, че долният край на ул. „Крестолън“ е блокиран. Зад жълтите бариери се бе събрала голяма тълпа хора.

— Така — каза Албърт, докато сядаше. — Имаме една-две минути. Какво искаш? Самолет?

— Самолет? — повтори той тъпо.

Албърт замаха с ръце все едно летеше, както държеше бележника си.

— Да отлетиш, бе човече. Просто да заминеш оттук.

— Ааа — кимна той, за да покаже, че е разбрал. — Не, не ми трябва самолет.

— Какво искаш, тогава?

— Искам — започна той бавно, — да съм пак на двайсет години и животът да е отново пред мен. — Той видя погледа в очите на Албърт и добави: — Знам, че е невъзможно. Не съм чак толкова луд.

— Значи, си казал: дотук.

— Да.

— Това наистина ли е зареден експлозив? — посочи той към главния фитил и акумулатора.

— Да. Тази жица минава по всичките стаи. И в гаража.

— Откъде взе експлозивите? — гласът на Албърт беше мек, но очите му бяха нащрек.