— Да — каза той. Погледна листа с резултата. Четирийсет и седем. Седем повече от годините му.
— Можеш да нарежеш фитила на парчета, да ги вържеш към един токоизточник и да взривиш всичко едновременно, схващаш ли?
— Да.
Алън отново отбеляза страйк. Като се върна при тях ужилен, Рей му каза:
— Да не ти се надява човек, два страйка. Но да знаеш, че този Бруклински страйк, дето го въртиш, е коварен. Нищо, следващата ти е в канавката.
— В задника ти ще е. Само с осем точки ме водиш. Той мина по реда си, свали шест кегли и пак седна.
Рей отбеляза страйк. След седмия кръг Рей имаше 116 точки.
Когато пак седна до него, Рей го попита:
— Искаш ли нещо да попиташ?
— Не. Може ли да тръгваме след този кръг?
— Разбира се. Но няма да е зле, ако влезеш малко във форма. Все извиваш китката си като хвърляш. Там е цялата работа.
Алън уцели точно мястото на една педя встрани от централната кегла, също както при предните два страйка, но този път две кегли останаха да стърчат на пътеката и той се върна намръщен. Мислеше си,
— Казах ти, да не продължаваш с този удар — каза Рей ухилен.
— Майната му — измърмори Алън. Опита се да свали и двете кегли, но топката пак се озова в улея.
— Някои хора, — казваше Рей през смях, — честно ти говоря, някой хора не разбират от дума. Не разбират и това е.
Таверната Таун лайн имаше огромен светещ в червено неонов надпис, който сигурно не бе и чул за енергийната криза. Изключваше и включваше непрекъснато с безпаметна, непоклатима увереност. Под червения неонов надпис имаше и бяла светеща реклама: ТАЗИ ВЕЧЕР „ПРОЧУТИТЕ СТРИДИ“ НАПРАВО ОТ БОСТЪН.
Вдясно от таверната имаше неравен паркинг, изпълнен с колите на нощните съботни птици. Когато навлезе, видя, че паркингът заобикаля сградата под формата на Ъ. Там имаше останали няколко свободни автомата. Той влезе в клетка, до която имаше още една свободна, заключи колата и излезе.
Нощта бе безмилостно студена, и то с този вид студ, който не изглежда кой знае колко опасен, докато не почувстваш, че петнайсет секунди след като си се показал навън, ушите ти са се вцепенили като дръжките на помпа. На небето милиони звезди блестяха силно, големи и светли като увеличени през лупа. През задната стена на таверната се чуваше как Прочутите стриди свирят След полунощ. Песен на Джей Джей Кейл, помисли си той и се почуди как е могъл да запомни този ненужен факт. Удивителна бе способността на човешкия мозък да се пълни със всякакъв боклук. Той можеше да си спомни кой е написал
Пикапът Кастъм Кеб спря до неговата кола; Рей и Алън излязоха от него. И двамата вече бяха готови за работа, с големи ръкавици и дебели армейски канадки.
— Носил си ни и някакви пари — каза Рей.
Той извади плика от джоба на палтото си и им го подаде. Рей го отвори и прокара ръка по банкнотите в него, преценявайки сумата на око, вместо да ги брои.
— Добре. Отваряй багажника.
Той вдигна капака (който в рекламните брошури на Форд бе кръстен с името Вълшебната порта), а двамата изнесоха тежък дървен сандък от пикапа и го закараха до колата.
— Фитилът е на дъното — каза Рей, издишвайки бели облаци пара през носа си. — И не забрявай, трябва ти ток. Иначе, спокойно можеш да смяташ, че си си купил свещички за торта.
— Ще запомня.
— Трябва да играеш повече боулинг. Имаш мощен замах.
Те скочиха обратно в камиона си и изчезнаха. След няколко секунди, той също потегли, оставяйки Прочутите стриди да продължават заниманието си. Ушите му бяха измръзнали и го засърбяха, когато парното затопли колата.
Когато се прибра, той занесе сандъка в къщата и го отвори с една отвертка. Експлозивът изглеждаше точно както Рей го бе описал — като сиви парафинени свещи. Под пръчките и един опънат вестник имаше две дебели рула фитил. Рулата бяха стегнати на няколко места с бели пластмасови скоби, подобно на тези, които той използваше за торбичките си за смет „Хефти“. Той остави сандъка в гардероба на трапезарията и се опита да забрави за него, но оттам изглежда бе започнало да струи някакво грозно излъчване, което обхващаше бавно цялата къща, като че ли някаква злина бе извършена в нея преди много години и сега бавно и сигурно злото избиваше от всяко нейно ъгълче.
13 януари, 1974 г.
Той отиде до Нортън с колата и започна бавно да обхожда улиците нагоре — надолу, търсейки кафенето на Дрейк. Видя множество жилищни кооперации, със стаи под наем, гъсто наредени една до друга, така претъпкани с хора и толкова паянтови, че ако една от тях паднеше и останалите щяха да се срутят. Гъста гора от телевизионни антени бе настръхнала на всеки покрив, подобно на козината на уплашено животно. Барове, затворени до обяд. Разбита кола, насред една странична улица, без гуми, без фарове, без лайсни, което я караше да прилича на оглозган скелет на крава насред Долината на смъртта. В канавките блестяха парчета стъкло. Всички заложни къщи и магазини за алкохол имаха здрави метални решетки пред прозорците. Това ни остана като поука от расовите вълнения преди осем години, помисли си той. Как да се предпазим от грабеж при извънредни обстоятелства. По средата на ул. „Венър“ той видя малкото заведение, на чиято табела със староанглийски букви бе изписано: КАФЕНЕ ЗАПОВЯДАЙ, МАМО.
Той паркира, заключи колата и влезе вътре. Имаше само двама клиенти — едно малко негърче с твърде голямо за него ватено палто, което изглежда бе задрямало, и стар побелял алкохолик, който сърбаше кафе от голяма бяла порцеланова чаша. Ръцете му трепереха безпомощно всеки път, когато кафето доближеше устните му. Кожата на алкохолика бе пожълтяла и когато вдигна поглед, очите му бяха изпълнени с блясъка на човек, попаднал в капана на този вонящ затвор, и изпаднал твърде дълбоко в него, за да има надежда да излезе.
Дрейк седеше в ъгъла зад тезгяха, до малък котлон с две плочи. Върху едната имаше чайник „Силекс“, пълен с вода, а върху другата — кафе. На тезгяха имаше и кутия от пури с дребни монети в нея. Имаше и два надписа, направени с молив върху евтина хартия. На единия пишеше: МЕНЮ: Кафе 15 ц., Чай 15 ц., Сода 25 ц., Болоня 30 ц., Хот Дог 35 ц. На другия надпис пишеше:
