— Правя го така, защото това е единственият начин. Друг избор нямам.

Внезапно, потъвайки в отчайващ ужас, той разбра, че Дрейк току-що му бе обяснил защо самият той бе дошъл там, защо бе направил всичко досега.

— Зле ли ви е, г-н Доус? Изглежда…

— Добре съм. Искам да ви пожелая всичко най-хубаво. Дори и ако не постигнете много.

— Не храня някакви илюзии — каза Дрейк и се усмихна. — Би трябвало да помислите пак… ако планирате нещо драстично. Има и други алтернативи.

— Нима? — усмихна се той в отговор. — Затворете това кафене в този момент. Излезте с мен оттук и ще започнем заедно бизнес. Казвам го абсолютно сериозно.

— Вие се шегувате с мен.

— Не — каза той. — Може би някой друг се шегува и с двама ни.

Той се обърна, увивайки отново парите на руло. Момчето продължаваше да спи. Старецът бе оставил наполовина изпитото си кафе на масата и гледаше празно в него. Продължаваше тихо да си мучи. На път към вратата той остави парите в чашата на стареца, разплисквайки мътното кафе на масата. Излезе бързо, отключи колата си, очаквайки Дрейк да го последва протестирайки, може би даже да го спаси. Но Дрейк така и не се показа; може би очакваше, че той ще се върне и сам ще се спаси.

Наместо това, той запали колата си и потегли към дома.

Той отиде до магазина на Сиърс в града и купи оттам автомобилен акумулатор и двойножичен кабел. На пластмасата отстрани на акумулатора релефно бяха изписани думите: УМИРА ТРУДНО.

Вкъщи, той остави кабела и акумулатора в гардероба заедно с дървения сандък. Помисли си какво ли ще стане, ако полицията го навести със заповед за обиск. Огнестрелно оръжие в гаража, експлозиви в гардероба, голяма сума пари в кухнята. Б. Дж. Доус — отчаяният революционер. Таен Агент-Х9, платен от чуждестранна организация, толкова зловеща, че по-добре името й да не се споменава. Беше абониран за Рийдърс дайджест, където изобилстваше с подобни шпионски историйки, както и с безброй кръстоносни походи, срещу тютюнопушенето, срещу порнографията, срещу престъпността. Винаги ставаше по-страшно, когато шпионинът беше един от нас, живеещ в типичното предградие, типичен бял англосаксонски протестант. По-лесно бе, ако действаха агенти на КГБ в Уилмит или Де Моа, прехвърляйки си микрофилми в градската библиотека, планирайки насилствено сваляне на правителството по откритите кина-паркинг, захапвайки сандвичи от Макдоналдс само с лявата половина на челюстта си, защото отдясно бе изкуственият зъб с отровата за последния час.

Да, една заповед за обиск и той щеше да бъде разпънат на кръст. Но всъщност нищо не можеше да го уплаши вече. Нещата бяха преминали тази граница.

— Кажи ми какво искаш сега — каза Маглиоре предпазливо.

Навън валеше лапавица; следобедът бе сив и мрачен; изобщо, ден, в който дори градският автобус, пръскащ на всички страни киша с огромните си колела в сивото, бездушно време, би могъл да бъде фрагмент от нечии маниакални депресии, ден, в който дори фактът, че светът съществува, изглеждаше леко ненормален.

— Къщата ми? Колата ми? Жена ми? Само кажи, Доус. И после ме остави на мира до края на живота ми.

— Виж — каза той притеснен. — Разбирам, че започвам да ти досаждам.

— Той знае, че започвал да ми досажда — каза Маглиоре на стените. Той вдигна ръце във въздуха и ги пусна да паднат на масивните си бутове. — Тогава, защо за Бога не спреш?

— Това е последно.

Маглиоре облещи очи.

— Това значи, трябва да е шедьовърът — каза пак той на стените. — И за какво става дума?

Той извади от джобовете си пачка банкноти и каза:

— Тук има осемнайсет хиляди долара. Три хиляди са за теб. За работата ти по издирването.

— Кого искаш да намериш?

— Едно момиче в Лас Вегас.

— Петнайсетте ще са за нея ли?

— Да. Искам да ги приемеш и да ги вложиш в каквото смяташ, че си заслужава. И да й плащаш дивидентите.

— Законни операции ли?

— Каквото дава най-добри дивиденти. Разчитам на твоята преценка.

— Той разчита на моята оценка — информира Маглиоре стените. — Вегас е голям град, г-н Доус. Преходен град.

— Нямаш ли връзки там?

— Всъщност имам. Но, ако става дума за някоя побъркана хипарка, която вече може и да е драснала към Сан Франсиско или Денвър…

— Казва се Оливия Бренър. И смятам, че още е в Лас Вегас. Последно работеше в един ресторант за бързи закуски…

— Каквито има поне два милиона във Вегас — каза Маглиоре. — Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо!

— Живее в един апартамент с друго момиче, или поне така беше, когато за последен път разговарях с нея. Не зная къде точно. Висока е към един и седемдесет, чернокоса, със зелени очи. Хубава фигура. На двайсет и една година е, или поне така казва.

— И какво, ако не успея да намеря това чудесно парче?

— Вложи в нещо парите и задръж дивидентите за себе си. Сметни го за малка игра.

— Откъде знаеш, че изобщо ще си мръдна пръста за това момиче, а няма да прибера парите направо?

Той стана, оставяйки банкнотите на бюрото на Маглиоре.

— Нямам гаранции. Но имаш честно лице.

— Виж какво — каза Маглиоре. — Не искам да те подвеждам. И без това достатъчно ме плашиш вече. Но, това определено не ми харесва. Караш ме да се чувствам, като че ли ще ти изпълнявам завещанието, по дяволите.

— Ако не искаш, можеш да ми откажеш.

— Не, не, не. Няма да стане. Ако е още във Вегас и се представя за Оливия Бренър, мисля, че ще мога да я намеря, а трите бона са повече от достатъчно за мен. Няма да ми коства голямо усилие. Но от теб тръпки ме побиват, Доус. Ти наистина си се запътил нанякъде.

— Да.

Маглиоре погледна смръщено към своята снимка, снимката на жена си и на децата си под стъклото върху бюрото му.

— Добре — каза Маглиоре. — За последен път казвам да. Но това ще е последно, Доус. И никога повече. Ако те видя отново, ако се обадиш по телефона, със сделката ни е свършено. Говоря сериозно. Достатъчно проблеми си имам и сам, за да се занимавам и с твоите.

— Съгласен съм с това условие.

Той протегна ръка, без да е сигурен, дали Маглиоре ще я стисне, или не. Но те се ръкуваха.

— Не те разбирам — каза Маглиоре. — И въпреки това ми допадаш. А защо да ми харесва някой, когото не мога да разбера?

— Светът е непонятен — каза той. — Ако не вярваш, спомни си за кучето на г-н Пиази.

— Често си мисля за него — отговори Маглиоре.