чувстваше облекчение. Каза, че с удоволствие ще се погрижи за всичко и ще му изпрати формуляра утре. Добави също, че е радостен, задето той бе решил да действа разумно.

— Има, обаче и две условия — каза той.

— Условия — повтори Фенър, вече по-предпазливо.

— Не се наостряйте веднага. И двете са по силите ви.

— Нека ги чуем — каза Фенър. — Но, предупреждавам ви, Доус. Вече ни изстискахте докрай.

— Пратете формуляра си утре дотук — каза той. — В сряда ще ви го донеса в канцелария подписан. Но при вас искам да ме чака и чек за шейсет и осем хиляди и петстотин долара. На мое име, за изплащане на място. Ще получите формуляра само в замяна срещу чека.

— Г-н Доус, това не е начинът…

— Може и да не е най-правилният начин, но е напълно възможен. Не е правилно и да ми подслушвате телефона и още Бог знае какво, но го направихте, нали? Не видя ли чека, оставате без формуляр. Вместо това, ще ви доведа адвоката си.

Фенър замълча. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Добре. Какво още искате?

— Не искам никой да ми досажда след сряда. На двайсети, къщата ще бъде ваша. Дотогава е моя.

— Добре — каза Фенър моментално, тъй като, все пак, това изобщо не беше условие. По закон, къщата бе негова до полунощ на деветнайсети, а на следващата, минута преминаваше безвъзвратно във владение на общината. Подпишеше ли формуляра и вземеше ли парите на общината, от никой вестник или телевизионна станция нямаше да получи и грам симпатия, та ако ще и очите си да изплаче пред тях.

— Това е всичко — каза той.

— Добре — каза Фенър, наистина щастлив. — Радвам се, че накрая успяхме разумно да се…

— Майната ти — каза той и затвори телефона.

Той не бе вкъщи, когато куриерът остави големия кафяв плик с формуляр 6983-426-73-74 (синя папка) в пощенската му кутия. Бе отишъл в най-съмнителния квартал на Нортън, за да говори със Сал Маглиоре. Маглиоре не му се зарадва особено като го видя, но след като заговори, Сал започна да се замисля.

Донесоха им и обяд — спагети с телешко и бутилка червено Гало. Храната беше чудесна. Маглиоре вдигна ръка в знак да изчака, когато той му разказа, че Фенър се опитал да го подкупи с пет хиляди долара и да го изнуди с Оливия. Той се обади по телефона проведе кратък разговор. Даде на човека отсреща адреса му на ул. „Крестолън Уест“. Каза му да вземе микробуса и затвори телефона. Уви маса спагети около вилицата си и му кимна в знак да продължава.

Когато завърши, Маглиоре каза:

— Късмет имаш, че не са те следили. Вече щеше да си в кафеза.

Беше се наял до пръсване, и вече не можеше да поеме и хапка. Такъв обяд не помнеше да е имал от пет години. Направи комплимент на Маглиоре за храната, а той се усмихна.

— Някои от приятелите ми вече на ядат спагети. Имиджът им не го позволява. Затова ходят във френски, или шведски ресторанти, или каквито там има. И могат да го докажат с язвите си. Защо язви? Защото човек не се променя цял живот. — Той си наливаше сос върху спагетите от картонената кутия, в която бяха донесени от ресторанта. Започна да го попива с хапка чеснов хляб, после спря и го погледна през масата. — Молиш ме да ти помогна да извършиш смъртен грях.

Той погледна Маглиоре стъписан, без да може да прикрие учудването си. Маглиоре се изсмя грубо:

— Знам какво си мислиш. Човек като мен да ти приказва за грях. Вече ти казах за един, който замина. А има и други. Но никога не съм убивал някой, който да не си го е заслужил. За мен въпросът стои така: ако човек като този умре, преди Бог да го е повикал, за него ще е добре дошло. Какви грехове е извършил приживе, няма значение. Бог трябва да го приеме, защото на земята е нямал достатъчно време, за да се покае. Убиеш ли го, все едно му спестяващ мъките в ада. Така че, в известен смисъл, аз правя за този човек нещо, което и Папата не би могъл да направи. Струва ми се, че Бог вижда това. Но не е и моя работа. Ти много ми харесваш. Бива си те. Да направиш това със запалителните бомби, не може да си от онези дето не им стиска. Това, обаче. Това е нещо друго.

— От теб не искам нищо да правиш. Всичко става изцяло по мой избор.

Маглиоре изблещи очи.

— Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо! Защо не ме оставиш на мира?

— Защото ти имаш това, което ми трябва.

— Бог ми е свидетел, предпочитам да не бе тъй.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не зная.

— Вече имам парите. Или, по-точно, ще ги получа съвсем скоро.

— Тук въпросът не е в парите. Въпросът е принципен. Никога не съм се занимавал с луд като тебе. Ще трябва да си помисля. Ще ти се обадя.

Той реши, че би било зле, ако продължи да го увещава и си тръгна.

В два и половина следобед в банката имаше само няколко души и той отиде направо на едно от гишетата на касата по средата на залата. От последните листа на чековата си книжка, откъсна една бланка за влог и вписа в нея сумата от 32 250 долара. После отиде на гишето и подаде бланката и чека.

Служителката на гишето, младо момиче с греховно черна коса и къса лилава рокличка, показваща чифт дълги и обути в найлонови чорапогащи крака, пред които и Папата би сложил оръжие, погледна първо чека, после бланката и после пак чека озадачено.

— Нещо нередно с чека ли има? — запита той учтиво. Трябваше да си признае, че сцената му доставяше удоволствие.

— Неее, но… искате да вложите 34 250 долара и да вземете 32 250 долара в брой? Така ли?

Той кимна.

— Един момент, господине, ако обичате.

Той се усмихна и пак кимна, като продължаваше да държи под око краката й, докато тя отиде до бюрото на управителя, пред което имаше ниска преграда, но без да е изолирано в стъкло, като че ли за да подчертава, че човекът там е човек като теб и мен… или, почти същия, поне. Управителят беше на средна възраст, но облечен младежки. Лицето му бе тясно като райските врата, а когато погледна към касиерката в лилавата рокличка, вдигна вежди.

Те разгледаха чека, после бланката за влога и обсъдиха тяхното отражение върху банката, а вероятно и върху цялата Федерална резервна система. Момичето се наведе над бюрото и рокличката й се повдигна още