се доплаква. Не знам защо, но ми се случва. И става така, че предпочиташ да прекараш нощта, чистейки пъпките по гърба на някой непознат само за да има жив човек покрай теб, който да диша и да говори.

— Не ме интересува с кой си спала — каза той и навлезе в гъстия поток коли. Автоматично сви по ул. „Гранд“, насочвайки се към дома си покрай удължението на 784.

— Този, търговският пътник — каза тя, — женен бил от четиринайсет години. Само това повтаряше, докато се клатеше отгоре ми. Четиринайсет години, Шерън, четиринайсет години. Изпразни се за около четиринайсет секунди — довърши тя и се изсмя кратко и тъжно.

— Така ли се казваш? Шерън?

— Не. Това сигурно е името на жена му. Той спря край тротоара.

— Какво правиш? — запита тя изведнъж недоверчиво.

— Нищо особено — каза той. — Това е част от прибирането ми вкъщи. Ела, ако искаш. Ще ти покажа нещо.

Те излязоха от колата и отидоха до вече опустялата платформа. Той сложи голи длани върху желязната тръба на парапета и погледна надолу. През деня бяха полагали грунда. През последните три работни дни бяха носили чакъл. Сега отгоре полагаха грунда. Изоставените машини — камиони, булдозери и жълти грейдери — почиваха тихо във вечерните си сенки като музейни експонати на динозаври. Ето, пред вас е вегетарианецът стегозавър, ето го и хищният трицератоп, с неговата страховита земеядна дизелова лопата. Добър апетит.

— Как ти се вижда? — попита я той.

— Трябва ли да ми се вижда някак си? — каза тя, докато се опитваше да си изясни ситуацията.

— Ами, да. Все нещо ще си помислиш — отговори той.

Тя сви рамене:

— Строят път. И какво от това? Строят път в един град, където сигурно никога няма да дойда пак. Как да ми се струва? Грозно е.

— Грозно — с облекчение повтори той като ехо.

— Израснах в Портланд, Мейн — каза тя. — Живеехме в един голям блок и точно отсреща правеха нов супермаркет…

— И събориха ли това, което беше на негово място?

— Ъх?

— Събориха ли…

— А, не. Беше само едно празно пространство и зад него започваха поляните. Струваше ми се, че това копаене, пробиване и удряне никога няма да спре. И си мислех само… смешно е, но… мислех си, че измъчват земята с тези техни клизми, а никой не я е попитал иска ли го тя, или не, или как изобщо я кара. Същата година имах някакво стомашно-чревно заболяване, така че бях станала специалист по клизмите.

— Разбирам — каза той.

— Отидохме там една неделя, когато нямаше никой. Беше почти същото, много тихо, като човек, умрял насън. Бяха положили част от основите и едни жълти метални пръчки стърчаха от цимента…

— Арматурата.

— Така сигурно се казва. Имаше много тръби и рула тел наоколо, всичките в чист найлон, и много мръсна, разранена земя. Може и да е странно, че казвам разранена, но така изглеждаше. Играхме на криеница там, докато майка ми дойде, прибра ни със сестра ми и ни се накара добре. Каза, че строежите са опасни за малки деца. Сестричката ми бе само на четири години и си изплака очите. Защо ли си спомням за това? Ще се връщаме ли в колата? Студено е.

— Разбира се — каза той и те тръгнаха. Вече потеглили, тя продължи:

— Мислех си, че никога няма да оправят бъркотията на това място. Но скоро, супермаркетът беше готов. Спомням си деня, когато покриваха с асфалт паркинга. А няколко дни след това едни мъже с ръчни колички дойдоха и изрисуваха всички онези жълти линии по него. После направиха един страшен купон и някакъв от големите клечки преряза лентата и всички започнаха да използват магазините, като че ли вечно са си били там. Най-големият магазин се казваше Гнездото на мамута и мама често ходеше там. Понякога, когато ни вземаше с Анджи, си спомнях за онези големи жълти пръчки в цимента. Беше ми един вид тайна мисъл.

Той кимна. Имаше опит с тайните мисли.

— А за теб какво значи всичко това?

— Все още се опитвам да разбера.