Мисълта му изведнъж се бе прехвърлила на кучето на г-н Пиази, което първо бе спряло да върти опашка, после бе започнало да блещи очи и накрая бе разкъсало гърлото на Луиджи Бронтичели.

— Като кучетата на Павлов — продължи той, — обучени да отделят слюнка при камбанен звън. Ние сме обучени да ни текнат лигите при вида на Делта 88 или на цветен телевизор Зенит с механична антена. Имам такъв вкъщи. Продават го заедно с дистанционно управление. Седиш си на стола и сменяш каналите, усилваш го, намаляваш го, включваш го, изключваш го. Веднъж лапнах това чудо в уста и натиснах със зъб бутона и телевизорът се включи. Сигналът мина направо през мозъка ми и пак свърши работа. Техниката е нещо велико.

— Ти си луд — каза тя.

— Така трябва да е.

Те подминаха Изход 11.

— Ще се опитам да заспя. Кажи ми като наближим края.

— Добре.

Тя отново скръсти ръце и затвори очи. Подминаха Изход 10.

— Всъщност нямам нищо против и Синдрома на кучешкото подчинение — каза той. — Противен ми е фактът, че в умствено, морално и духовно отношение господарите ни са кръгли идиоти.

— Опитваш се да успокоиш съвестта си с много думи — каза тя със затворени очи. — Защо просто не намалиш на осемдесет? Ще ти помогне.

— Няма да ми помогне — той изстреля думите си така нервно, че тя се изправи на седалката и го погледна.

— Зле ли се чувстваш?

— Нищо ми няма — каза той. — Изгубих и жена си и работата си, защото или светът е полудял, или аз. После качвам някого на стоп — деветнайсетгодишно хлапе, по дяволите, точно на възраст, когато трябва да е убедено, че този свят не е в ред — и тя ми казва, че аз съм лудият, пък на света нищо му няма. Малко нефтът не стигал, но иначе си я карал добре.

— Аз съм на двайсет и една.

— Толкова по-зле за теб — каза той горчиво. — Ако светът си е толкова в ред, защо ще тръгне хлапе като теб на стоп до Лас Вегас посред зима? И ще искаш цяла нощ да стопираш по 7, така че да ти измръзнат краката, защото не носиш нищо под тези панталони?

— Нося каквото си искам! Ти за каква ме мислиш?

— Мисля, че си глупачка — извика й той. — Защото ще ти измръзне задникът.

— И тогава няма да можеш да го пробваш, затова ли? — попита тя сладко.

— Е, не — промърмори той. — Е, не.

Те профучаха край някакъв седан, който поддържаше петдесет. От колата отново му изсвири клаксон.

— Да го духаш! — провикна се той.

— Май ще е по-добре да спреш веднага, за да сляза — каза тя тихо.

— Не се безпокой — отвърна той. — — Няма да се разбием някъде. Спи.

Тя го изгледа недоверчиво и продължително, после скръсти ръце и затвори очи. Подминаха Изход 9.

Подминаха Изход 2 в четири и пет. Сенките, простиращи се на пътя, бяха придобили особения синкав цвят, характерен само за зимата. Венера бе вече изгряла на изток. Движението се бе усилило с приближаването на града.

Той погледна към нея и видя, че се бе изправила и гледаше бързащите, безразлични автомобили. Колата пред тях носеше коледна елха върху багажника на покрива си. Зелените очи на момичето бяха станали много големи и той успя да потъне в тях и да погледне света оттам, в един от тези, за щастие, редки мигове, когато природата разреши един човек да напусне себе си и да се слее с всичко наоколо. Той видя как колите пътуват всяка към някое топло място, където се вършеше работа или имаше приятели; където течеше някакъв момент от семеен живот, от който можеше да се почерпи нещо и да се продължи. Видя и тяхното безразличие към всички непознати. За този кратък, хладен миг на прозрение, стори му се, че разбра това, което Томас Карлайл бе нарекъл „големият, мъртъв локомотив на света, препускащ все напред и напред“.

— Пристигаме ли вече? — попита тя.

— Още петнайсет минути.

— Виж, ако съм те нагрубила…

— Не ти, аз бях груб. Чуй сега, нямам какво да правя точно сега, така че мога да те закарам до Ланди.

— Не…

— Или ще те оставя да пренощуваш в Холидей Ин. Не искам да се чувстваш задължена с нещо. Приеми го като подарък за Коледа или нещо такова.

— Наистина ли си разделен с жена си?

— Да.

— И така от скоро?

— Да.

— Децата при нея ли са?

— Нямаме деца.

Те вече приближаваха будките за плащане на пътна такса. Зелените им светлини мигаха безразлично в ранния сумрак.

— Заведи ме у вас, тогава.

— Не е задължително да… Искам да кажа, ако не искаш…

— Просто бих предпочела да не съм сама тази вечер — каза тя. — И не ми се стопира нощем. Страшничко е.

Той се плъзна край една от будките и свали прозореца, при което в колата влезе студен въздух. Подаде на човека картата си плюс долар и деветдесет цента. После потегли бавно. Подминаха светлоотражателна табела, на която пишеше: