— Разбира се.
Той и направи един Комфорт със Севън-ъп, а после поля с малко разтопено масло пуканките.
— Това ще претовари с холестерин кръвообращението ти — каза тя, като се облегна на рамката на вратата между кухнята и трапезарията. — Знаеш ли, това ми харесва.
— Винаги ще ти харесва. Пази го само в тайна и няма да съжаляваш.
Той посоли пуканките.
— Холестеринът запушва артериите ти — каза тя. — Тунелчетата, където минава кръвта, стават все по-малки и по-малки и един ден…
— Обмяната ми не дава никакъв шанс на холестерина — каза й той и излезе през вратата. Като се разминаваха, докосна леко гърдите й (добре стегнати в сутиен, ако можеше да се съди по допира). Гърдите на Мери от години не бяха му носили такова усещане. Но така, може би, не трябваше да се мисли.
По-голямата част от пуканките изяде тя.
На новините в единайсет тя започна да се прозява. Вестите бяха предимно за енергийната криза и за магнетофонните ленти в Белия дом.
— Качвай се горе — каза той. — Легни да се наспиш.
Тя го изгледа.
— Добре ще е, ако спреш да гледаш като ужилена, всеки път, когато чуеш думата „легло“. Основното предназначение на Голямото Американско Легло е хората да спят на него, а не да се съвкупляват.
Думите му я накарах да се усмихне.
— Дори не искаш да обърнеш чаршафите ли?
— Не си малка.
Тя го погледна спокойно.
— Можеш да дойдеш с мен горе, ако искаш — каза тя. — Реших да ти го кажа още преди час.
— Не… но нямаш представа колко привлекателна е поканата ти. През целия си живот съм спал само с три жени и първите две от тях бяха толкова отдавна, че едва си ги спомням. Преди да се оженя.
— Шегуваш ли се?
— Не, изобщо.
— Виж, не го правя само защото си ме взел с колата, или задето ме остави да спя тук, или нещо такова. Нито пък за парите, които ми предложи.
— Благодаря ти за тези думи — каза той и стана. — А сега, качвай се горе.
Но тя не тръгна към стълбите.
— Трябва да знаеш защо не искаш да дойдеш?
— Трябва ли?
— Да. Да вършиш неща, които не можеш да си обясниш — както каза — това е лесно, защото резултатът в крайна сметка е налице. Но, ако решиш да не свършиш нещо, тогава трябва да разбереш защо.
— Добре — каза той и посочи с глава към трапезарията, където парите лежаха на шкафа. — Заради парите е. Много си млада, за да ставаш курва.
— Няма да ги взема — каза тя веднага.
— Знам, че няма да ги вземеш. Затова и аз няма. Искам да ги вземеш.
— Защото само ти можеш да си толкова добър ли?
— Точно така. — Той я погледна предизвикателно в очите.
Тя поклати глава раздразнително и стана.
— Добре. Но да знаеш, че си един буржоа.
— Знам.
Тя отиде до него и го целуна по устата. Беше възбуждащо. Той усети миризмата й, а тя бе приятна. Почти на момента усети, че получава ерекция.
— Хайде — каза той.
— Ако все пак, през нощта решиш другояче.
— Няма — той я проследи как отиде до стълбите боса по пода. — Ей?
Тя се извърна и вдигна вежди.
— Как се казваш?
— Оливия, ако има някакво значение. Глупаво име, нали? Като Оливия де Хавиланд.
— Не, напротив. Харесва ми. Лека нощ, Оливия.
— Лека нощ.
Тя се качи горе. Той чу как тя светна лампите, както бе чувал Мери да прави това, като си лягаше преди него. Ако се вслушаше добре, сигурно щеше да може да чуе и тихото влудяващо шумолене на пуловера, свличащ се по гърдите й, или дори краткия звук на разкопчаното копче, което държеше джинсите на кръста й.
Той включи телевизора с дистанционното управление.
Пенисът му бе все още в ерекция и се чувстваше неудобно. Издуваше панталоните му отпред. Нещо, което Мери някога бе нарекла „скалата на вековете“, или, веднъж, — „змията, превръщаща се в камък“, по времето, когато леглото бе само една любима спортна площадка. Той пристегна бельото към себе си, но ерекцията му не спадна и той стана прав. След като постоя така известно време, почувства, че се отпуска и пак седна.
След новините имаше филм — „Мозъкът на планетата Ару“ с Джон Ейгър. Заспа пред телевизора, стиснал дистанционното управление в ръка. След няколко минути под панталоните му нещо се раздвижи и ерекцията му отново се завърна, крадешком, подобно на убиец, оказал се отново на мястото на отдавнашно престъпление.
7 декември, 1973 г.
Но той все пак отиде при нея тази нощ. Сънят с кучето на г-н Пиази отново го споходи и този път той знаеше, че момчето, което се приближава към животното беше Чарли. Това само направи съня още по- тежък и когато кучето на г-н Пиази скочи към Чарли, той се събуди с мъка, подобно на човек, изпълзял с нокти от плитък, пясъчен гроб.
Той размаха ръце във въздуха, все още в полусън, и изгуби чувството си за равновесие върху дивана, където бе заспал свит. За момент се задържа с усилие на ръба на дивана, изгубил ориентация и изпаднал в ужас за мъртвия си син, който продължаваше да умира всяка нощ в сънищата му.
При падането си на пода, удари глава и почувства болка в рамото. Това все пак го разбуди достатъчно, за да се убеди, че е в собствената си дневна и сънят вече е свършил. Това, което намираше, завърнал се в реалността, бе жалко, но не така ужасяващо.
Какво ставаше с него? Грозната картина на това, което бе сторил с живота си, изведнъж се откри пред очите му. Беше го разбил, скъсал го бе открай докрай като парче долнопробен плат. Вече нищо не можеше да е наред. Болеше го всичко. В гърлото си усещаше дъха на Южен Комфорт и когато се уригна, върна в устата си някаква горчилка, преди да я преглътне обратно.
Започна да трепери и хвана с ръце коленете си в напразно усилие да ги спре. Нощем, всичко му се виждаше странно. Какво търсеше той на пода в стаята си, стиснал колене и треперещ като стар пияница в градинска алея? Или, може би, като някой побъркан; това май бе по-вероятно. Така ли беше наистина? Беше ли се побъркал? Не пощурял, превъртял, мръднал или нещо от сорта, което звучеше несериозно; беше ли луд? Мисълта за това го хвърли отново в ужас. Нима беше ходил при някакъв мафиот, за да търси експлозиви? Наистина ли криеше в гаража си две пушки, с едната от които можеше да убие и слон? От гърлото му излезе някакво кратко скимтене и той стана трудно. Костите му пропукаха като на старец.
Качи се на горния етаж, без за миг да си разрешава да се замисли върху това, което правеше, и влезе в спалнята си.
— Оливия? — прошепна той. Сцената му се струваше смехотворна, като филм с Рудолфо Валентино. — Спиш ли?
