— Ами, нашият апартамент беше нещо като ядро и всички хора, които влизаха и излизаха оттам, бяха като протони и електрони! Влизат, излизат, блуждаят безразборно, като в Манхатън трансфър.

— Това не съм го чел.

— Прочети я. Джеф казваше, че Дос Пасос е първия гонзо журналист. Щура книга. Както и да е. Понякога седяхме вкъщи, гледахме телевизия, като звукът бе намален докрай, а на грамофона се въртеше някоя плоча, всеки пиян, някои се чукаха в спалнята даже, и аз дори не познавах някои от тези хора, нито път те — мен. Разбираш ли?

Спомняйки си за някои от купоните, които бе изкарал пиян, като Алиса в страната на чудесата, той каза, че разбира.

— И една вечер по телевизията имаше предаване с Боб Хоуп14. И пак всички бяха пияни, опушени и се превиваха от смях на старите лафове на Хоуп за политиците във Вашингтон. Ей така, пред телевизора, като мама и татко вкъщи. Помислих си, явно, заради това е трябвало да преживеем Виетнам; за да може после Боб Хоуп да хвърли моста между поколенията. Всичко просто опира до това как решаваш да се забавляваш.

— Но ти беше твърде чиста за това, така ли?

— Чиста? Не. Но се замислих за последните петнайсетина години и изведнъж ми заприличаха на някаква уродлива и смешна игра на монопол. Френсис Гери Пауърс — убит в неговия Ю-2. Губиш ред. Негърска демонстрация, разпръсната с водни струи в Селма. Влизаш в затвора. Стрелят по поход за граждански права в Мисисипи, митинги, походи, Лестър Мадокс с брадвата в ръце, Кенеди — убит в Далас, Виетнам, нови митинги, вълненията в университета Кент, студентски стачки, женското движение, и за какво бе всичко това? За да могат куп пияни глави да седят натъпкани в тесния апартамент и да гледат Боб Хоуп? Майната им. Реших да ги зарежа.

— Ами Джеф? Тя сви рамене:

— Той има стипендия. Справя се добре. Казва, че ще напусне през лятото, но няма да го потърся, докато сам не дойде. — По лицето й бе изписана някаква несигурност, която сигурно в себе си усещаше като лошо предчувствие.

— Липсва ли ти?

— Всяка нощ.

— Защо Вегас? Познаваш ли някого там?

— Не.

— Странно място за идеалист като теб.

— За такава ли ме смяташ? — тя се засмя и запали цигара. — Може и така да е. Но мисля, че на идеала не му трябва някаква специална среда. Искам да видя този град. Толкова е по-различен от всички други в страната, че трябва там да е по-добре. Но няма да се отдам на хазарта. Ще си намеря работа.

— И после?

Тя изпусна облак дим и сви рамене. Подминаха табела с надпис: ЛАНДИ 7 КМ.

— Ще се опитам да се стегна — каза тя. — Дълго още няма и да докосна наркотик, а смятам да откажа и тези — тя вдигна цигарата между пръстите си, която случайно описа във въздуха кръг, подобен на въпросителна. — Ще спра да си въобразявам, че животът ми още не е започнал. Защото не е така. Започнал е, че дори и една трета от него е изтекла. Изпила съм каймака.

— Ето. Там е входа за околовръстното. Той отби вдясно и спря.

— Ами ти, човече? Какво ще правиш ти?

— Ще изчакам хода на някои събития — каза той внимателно. — Няма да бързам с избора си.

— Не си в отлична форма, ако разрешиш да ти кажа.

— Нямам нищо против.

— На. Вземи това — тя държеше малко пакетче от алуминиево фолио между двата пръста на дясната си ръка.

Той я взе и я разгледа. Ясното сутрешно слънце се отрази в металната повърхност и изпрати няколко хелиолъча в очите му.

— Какво е това?

— Продукт четири от серията мескалин. Най-твърдият и най-чист химикал, правен някога — тя се поколеба. — Може би ще е по-добре да го хвърлиш в клозета и да пуснеш водата, като се прибереш вкъщи. Може да те скапе още повече. Но може и да ти помогне. Така съм чувала.

— А виждала ли си това да става?

— Не — усмихна се тя горчиво.

— Ще направиш ли нещо за мен? Ако можеш?

— Ако мога.

— Обади ми се на Коледа.

— Защо?

— За мен ти си като книга, която не съм дочел. Искам да разбера още малко какво става нататък. Обади се за моя сметка. Сега ще ти напиша телефонния номер.

Той търсеше химикал в джоба си, когато тя каза:

— Не.

Той я погледна, учуден и наранен:

— Защо?

— Не зная. Харесваш ми, но все едно някой те е урочасал. Не мога да ти обясня. Все едно си на път да направиш нещо наистина идиотско.

— Ти мислиш, че съм се побъркал — чу се да казва той. — Майната ти, тогава.

Тя излезе схванато от колата. Той се наведе към нея.

— Оливия…

— Може и да не се казвам Оливия.

— Нищо. Ако си. Моля те, обади се.

— Внимавай с това — каза тя, като посочи малкото пакетче. — Ще тръгнеш като сомнамбул.

— Сбогом. И умната.

— Какво значи това? — отново горчивата усмивка. — — Сбогом, г-н Доус. Благодаря. И знай, че те бива в леглото, ако позволиш да ти го призная. Наистина. Сбогом.

Тя тръшна вратата, пресече път 7 и застана до стълба на входната рампа. Той продължи да гледа как тя вдига ръка на две коли. Никоя от тях не спря. Пътят бе вече чист и той завъртя обратно, натискайки клаксона веднъж. В огледалото за обратно виждане, смаляващият й се образ му махна.

Хлапачка, помисли си той, събрала цялата мнителност на света. Въпреки това, когато протегна ръка за да включи радиото, пръстите му трепереха.

Той се върна до града, прехвърли се на околовръстното и пропътува триста километра със сто километра в час. По едно време за малко да изхвърли малкото пакетче през прозореца. После почти бе решил да вземе хапчето на момента. Накрая той просто го остави в джоба на палтото си.