притежаваше нищо от опита, необходим за тази длъжност, въпреки че за пет или шест години…

Рамиус провери информационното табло. „Червения октомври“ се движеше на югозапад по курс осем, най-западния маршрут, който подводничарите от Северния флот наричаха „железницата на Горшков“. Скоростта им беше тринадесет възела. Никога не му бе идвало наум, че това е носещо нещастие число. Щяха да поддържат същия курс и скорост още двадесет часа. Точно зад него Камаров се беше настанил пред гравитометричното табло на подводницата, зад него висеше голяма навита карта. Младият лейтенант пушеше непрекъснато и нанасяше с напрегнато изражение местоположението им на картата. Рамиус не искаше да го безпокои. Камаров познаваше работата си и след два часа Бородин щеше да го освободи от дежурство.

В кила на „Червения октомври“ беше инсталиран чувствителен уред, наречен градиометър, който представляваше в основата си две големи оловни тежести, отдалечени на деветдесет метра една от друга. Лазерно-компютърна система измерваше разстоянието между тежестите с точност до частица от ангстрьома12. Отклонението в това разстояние или в страничното люлеене на тежестите отбелязваше промяната в гравитационното поле. Навигаторът сравняваше тези прецизни стойности върху картата си. С внимателно използване на гравитометрите в инерционната навигационна система на кораба той можеше да определи и нанесе местоположението им с точност до сто метра, което представляваше половината дължина на подводницата.

На подводниците, които можеха да го поберат, се инсталираше и масов детектор. Рамиус знаеше, че по-младите командири го използваха, за да преминат по „железницата“ с висока скорост. От полза за егото на един командир, разсъждаваше Рамиус, но малко трудно за навигатора. Той нямаше нужда да проявява безразсъдство. Може би писмото му беше грешка… Не, то затваряше пътя назад. А и сензорите на ударните подводници не бяха толкова добри, че да засекат „Червения октомври“, ако продължаваше да се движи все така тихо. Рамиус беше сигурен в това — познаваше много добре всички от тях. Той щеше да стигне където искаше, щеше да направи каквото искаше и никой, нито сънародниците му, нито дори американците, щяха да успеят да направят нещо. Ето защо малко преди това се бе засмял, когато дочу преминаването на една „Алфа“ на тридесет мили източно от тях.

Дойде да ги вземе колата на съдия Мур — кадилак лимузина на ЦРУ. До шофьора седеше мъж от охраната, скрил автомат „Узи“ под арматурното табло. Шофьорът свърна от Пенсилвания авеню в Екзекютив Драйв. Това беше по-скоро паркинг, отколкото улица, който обслужваше висшите чиновници и репортерите, които работеха в Белия дом и в сградата на административния съвет „Олд стейт“ — блестящ пример за институционна гротеска, извисяваща се над официалната резиденция на президента. Шофьорът плъзна колата плавно в свободно място за „особено важни личности“ и изскочи да отвори вратите, след като човекът от охраната вече беше огледал зорко района. Съдията излезе пръв и тръгна напред. Райън го настигна и тръгна от лявата страна на мъжа, с половин стъпка след него. В един миг разбра, че инстинктивната му постъпка е следствие на наученото от службата в морската пехота в Куонтико и начина, по който един младши офицер трябва да придружава по-старшия от него. Това накара Райън да осъзнае колко по-млад беше.

— Бил ли си някога тук, Джак?

— Не, сър. Не съм.

Мур се развесели.

— Нормално. Произхождаш оттук. Но ако беше пристигнал от по-далече, сигурно щеше да си направил няколко екскурзии до тук.

Вратата им отвори морски пехотинец. Агент от тайните служби им направи знак да влязат. Мур кимна и продължи навътре.

— В кабинета ли ще се състои, сър?

— Ъ-хъ. В оперативния кабинет, на долния етаж. Той е по-удобен и по-добре оборудван за подобни цели. Диапозитивите, които ти трябват, са вече долу. Нервен ли си?

— Да, сър, няма съмнение.

Мур се изсмя.

— Успокой се, момче. Президентът вече няколко пъти искаше да се срещне с теб. Хареса му доклада ти за тероризма отпреди няколко години, а и аз му показах още някои твои работи като тази за действията на руските ракетни подводници, както и тази, която току-що завърши, за ръководството на оръжейната им промишленост. Общо взето аз мисля, че ще ти се стори съвсем обикновен човек. Но ще трябва да бъдеш готов за въпросите му. Той ще чуе всяка казана от теб дума и ще намери начин да те похвали, ако пожелае. — Мур се обърна и тръгна надолу по стълбите. Райън го последва и след три площадки двамата стигнаха врата, водеща към коридор. Съдията зави наляво и мина през още една врата, охранявана от друг агент на секретните служби.

— Добро утро, господин съдия! Президентът ще слезе след малко.

— Благодаря. Това е доктор Райън. Аз гарантирам за него.

— Добре — махна им агентът да влязат.

Помещението не беше представително, както очакваше Райън. Оперативният кабинет вероятно беше по-обширен от овалния на горния етаж. Стените бяха облицовани със скъпо на вид дърво. Тази част на Белия дом датираше още от основната реконструкция, извършена по времето на Труман. Катедрата за Райън се намираше вляво и той отиде при нея. Тя беше изправена пред и малко вдясно от маса с почти ромбовидна форма, зад която беше опънат прожекционен екран. Бележка върху катедрата гласеше, че прожекционният апарат за диапозитиви в средата на масата е зареден и фокусиран. Беше посочен също и редът на диапозитивите, получени от Националното разузнавателно управление.

Повечето от хората бяха вече тук, включително всички от Комитета на началник-щабовете, и министърът на отбраната. Държавният секретар продължаваше да шари напред-назад между Атина и Анкара, опитвайки се да разреши последната Кипърска криза. Този постоянен трън в южния фланг на НАТО се бе обадил отново няколко седмици преди това, когато гръцки студент сгазил с колата си турско дете и бил убит от тълпата минути по-късно. При последвалите сблъсъци до края на деня били ранени петдесет души и предполагаемите съюзници отново се бяха хванали за гушите. В момента два американски самолетоносача кръстосваха Егейско море, а Държавният секретар се бъхтеше да успокоява двете страни. Смъртта на двама младежи е тежка загуба, помисли Райън, но не и причина, поради която да бъдат мобилизирани армиите на две държави.

Около масата присъстваха също генерал Томас Хилтън, председател на Комитета на началник- щабовете, и Джефри Пелт, съветник на президента по националната сигурност, надут мъж, когото Райън беше срещал преди години в Центъра за стратегически и международни проучвания на университета в Джорджтаун. Пелт преглеждаше някакви книжа и телеграми. Шефовете бъбреха приятелски помежду си, когато командващият морската пехота вдигна очи и забеляза Райън. Изправи се и се приближи към него.

— Вие ли сте Джак Райън? — попита генерал Дейвид Максуел.

— Да, сър.

Максуел беше нисък и як мъж, чиято къса подстрижка излъчваше едва сдържана агресивност. Той изгледа Райън внимателно, преди да се ръкува с него.

— Радвам се да се запознаем, синко. Хареса ми онова, което направи в Лондон. Помогна на пехотата. — Той имаше предвид терористичния инцидент, при който Райън за малко не бе загинал. — Действахте правилно и бързо, лейтенант.

— Благодаря ви, сър. Имах късмет.

— Добрият офицер трябва да е късметлия. Дочувам, че имаш интересни новини за нас.

— Да, сър. Мисля, че заслужават да си загубите времето.

— Неспокоен ли си? — Генералът видя отговора и се усмихна кротко. — Успокой се, синко. Всички в това