проверил петте експонирани кадъра през лупа и изпратил светкавично съобщение във Вашингтон, че донесение от Кардинала е на път. След това преписал съобщението от филма на хартия върху собствената си механична пишеща машина, превеждайки го в движение от руски. Тази мярка за сигурност елиминираше едновременно ръкописа на агента и — перифразирайки го автоматично при превода — всякакви присъщи за езика му характеристики. След това филмът бил изгорен, докладът — сгънат и напъхан в метален контейнер, приличащ на табакера. Контейнерът бе снабден с малък взривен заряд, който избухваше при неправилното му отваряне или силно раздрусване — две донесения на Кардинала бяха загубени при случайно изпускане на контейнерите им. След това шефът на централата занесъл контейнера на куриера при посолството, който вече си беше запазил място за тричасовия полет на АЕРОФЛОТ до Лондон. На летище Хийтроу куриерът спринтирал, за да се качи на Боинг-747 на ПанАм до международното летище Кенеди в Ню Йорк, където хванал редовната линия до държавното летище на Вашингтон. В осем сутринта дипломатическата поща се намираше вече в Държавния департамент. Там офицер на ЦРУ взе контейнера, закара го незабавно в Ленгли и го предаде на директора на централното разузнаване. Контейнерът беше отворен от преподавател в техническия отдел на ЦРУ. Директорът направи три копия на личната си копирна машина и изгори донесението в пепелника си. Тези мерки за сигурност се бяха сторили на няколко от наследилите кабинета на директора на централното разузнаване като смешни. Смеховете им прекъсваха след първия доклад на Кардинала.

Райън прочете доклада, върна се на втората страница и я прегледа отново, поклащайки замислено глава. Документът „Уилоу“ подкрепяше нежеланието му да научи как разузнавателните сведения стигат до него. Затвори папката и я подаде обратно на адмирал Гриър.

— Господи, сър!

— Джак, зная, че не трябва да го казвам, но това, което току-що прочете, не трябва да става достояние на никого. Нито на президента, нито на сър Базил, нито на Господа, дори да го поиска! На никого без разрешението на директора. Разбра ли? — гласът на Гриър не беше загубил заповедническия си тон.

— Да, сър — кимна с глава Райън като ученик.

Съдията Мур извади пура от джоба на куртката си и я запали, взирайки се през пламъка в очите на Райън. Съдията, както говореха всички, бил на времето си страховит полеви офицер. Работил с Ханс Тофт по време на Корейската война и спомогнал за изпълнението на една от легендарните мисии на ЦРУ — изчезването на норвежки кораб, превозващ медицински персонал и лекарствени средства за китайците. Загубата забавила китайската офанзива с няколко месеца, спасявайки живота на хиляди американски и съюзнически войници. Целият китайски персонал и норвежкият екипаж се изпарили. Операцията била сделка в простата аритметика на войната, а моралността й била съвсем различна работа. По тази или може би друга причина Мур скоро след това напуснал държавната си служба и станал адвокат в родния си Тексас. Кариерата му била блестяща и от преуспяващ съдебен адвокат се издигнал до виден апелативен съдия. Преди три години бил повикан отново в ЦРУ заради уникалната му способност да съчетава абсолютна лична почтеност с опит в тайните операции. Съдията Мур криеше дипломата си на правист от Харвард и високо организирания си ум зад фасадата на каубой от Западен Тексас, нещо, което никога не е бил, но с успех имитирал.

— И така, доктор Райън, какво мислите? — попита Мур едновременно с влизането на заместник- директора по операциите. — Здрасти, Боб. Ела насам. Току-що показахме на Райън папката на „Уилоу“.

— Ами? — Ритър приближи стол, притискайки Райън в ъгъла. — И какво мисли русокосото момче на адмирала по въпроса?

— Господа, допускам, че всички вие приемате информацията за достоверна — каза предпазливо Райън, получавайки в отговор утвърдителни кимвания. — Сър, дори тези сведения да бяха предадени на ръка лично от Архангел Михаил, пак щеше да ми е трудно да им повярвам, но след като вие, господа, твърдите, че са сигурни… — Бяха му поискали мнението, но проблемът се състоеше в неправдоподобността на заключението му. Е, реши той, щом съм стигнал дотук с изразяване на честното си мнение…

Райън пое дълбоко дъх и им представи оценката си.

— Много добре, доктор Райън — кимна дълбокомислено съдията Мур. — Първо, искам да чуя какво още би могло да се крие тук и след това искам да защитиш анализа си.

— Сър, най-явният вариант не иска много мислене. Освен това те са имали възможност да го направят още от петък, но не са — каза Райън тихо и умерено. Беше се тренирал в обективност. Разгледа набързо четирите варианта, които беше обмислил в подробности. Не му беше времето да допуска лични мнения да се намесват в разсъжденията му. Говори в продължение на десет минути.

— Предполагам, че съществува още една възможност, господин съдия — завърши той. — Всичко това би могло да е дезинформация, предназначена да удари по този източник. Не мога да дам оценка за такъв вариант.

— Тази мисъл хрумна и на нас. Добре, след като вече стигна дотук, би могъл също така да дадеш и препоръките си за действие.

— Сър, адмиралът ще ви каже какво мисли флотското ръководство.

— Като че ли това вече си го изясних, момче — засмя се Мур. — Ти какво мислиш?

— Господин съдия, няма да е лесно да се вземе решение — съществуват твърде много променливи величини, твърде много случайности. Но аз бих казал — да. Ако съществува възможност да разработим детайлите, трябва да опитаме. Най-големият проблем е присъствието на наши средства. Имаме ли ги там?

Отговори Гриър.

— Слабички са. Един самолетоносач „Кенеди“. Проверил съм. „Саратога“ е в Норфолк за дребен ремонт. От друга страна, „Инвинсибъл“ е някъде наоколо за учение на НАТО. Отплува от Норфолк в понеделник през нощта. Адмирал Уайт, мисля, командва малка бойна група.

— Лорд Уайт, сър? — попита Райън. — Графът на Уестън?

— Познаваш ли го?

— Да, сър. Съпругите ни са приятелки. Миналия септември бяхме на лов за яребици в Шотландия. Чух, че се ползва с добро име.

— Смяташ ли, че можем да ги помолим да ни заемат корабите си, Джеймс? — попита Мур. — В такъв случай ще трябва да ги запознаем с това тук. Но първо ще трябва да съобщим на нашите. Следобед ще има заседание на Националния съвет за сигурност. Райън, ти ще подготвиш бележките и ще направиш изказването.

Райън премигна.

— Времето е недостатъчно, сър.

— Джеймс твърди, че ти работиш добре, когато си под напрежение. Докажи го. — Той погледна Гриър. — Вземи копие от бележките и бъди готов да отлетиш за Лондон. Това е решение на президента. Щом като ще искаме подводниците им, ще трябва да им кажем причината. Това означава да го научи министър председателят и това ще е твое задължение. Боб, искам ти да потвърдиш този доклад. Направи каквото трябва, но не замесвай УИЛОУ.

— Добре.

Мур погледна часовника си.

— Ще се срещнем пак тук в три и половина в зависимост от това, как ще протече заседанието. Райън, имаш деветдесет минути. Размърдайте се.

За какво ли ме мислят, запита се Райън. В ЦРУ се говореше, че съдия Мур скоро щеше да заеме удобно посланическо място, вероятно в английския кралски двор — подходяща награда за човек, който е работил дълго и усърдно за установяване на близки отношения с англичаните. Ако съдията напуснеше, неговото място вероятно щеше да бъде заето от адмирал Гриър. Нему принадлежаха предимствата на възрастта и приятелството на хора от Капитолия. Ритър не притежаваше нито едното. Той се бе оплаквал твърде дълго и открито от конгресмени, които, демонстрирайки важността си на местните коктейли, допускаха да изтичат сведения за операциите и действащите му агенти, причинявайки смъртта им. Освен това имаше кръвна вражда с председателя на специалната комисията по разузнавателни операции.

При тази въртележка по върховете и този неочакван за него „достъп до нова и фантастична информация…“ Какво може да означава това за мен? — запита се Райън. Не можеха да искат от него да стане новият началник на управление информация, на Министерството на отбраната. Знаеше, че не