Командващ подводните сили в района на Атлантика беше големият шеф на Манкузо вицеадмирал Винсент Галъри. Очевидно възрастният мъж възнамеряваше да прегрупира цялата си войска. Следващият сигнал за тревога, AAA — разбира се, шифрован, — щеше да ги подгони да слязат до дълбочината на перископната антена, за да получат по-подробни инструкции чрез SSIX — станцията на подводницата за сателитна информация — от геосинхронния комуникационен спътник, използван изключително от подводниците.

Тактическата обстановка се изясняваше, въпреки че стратегически изводи на този етап не бяха възможни. Придвижването им с десет мили на изток позволи да се получи достатъчна информация за дистанцията до първоначалните три контакта и до друга „Алфа“, която се бе появила няколко минути по- късно. Първият от контактите, с „Вик 6“, вече беше в обсега на торпедата. Едно от тях, „Марк 48“, беше вече насочено към нея и капитанът й но никакъв начин не би могъл да знае за присъствието на „Далас“. „Вик 6“ беше елен в очите на Манкузо, но сезонът за лов още не беше настъпил.

Макар и не бързи като „Виктор“ и „Чарли“ и с десет възела по-бавни от по-малките „Алфа“, „Далас“ и другите подводници от нейния клас можеха да се движат почти безшумно с около двадесет възела. Това беше триумф на технологичната и конструктивната мисъл, продукт на десетилетия труд. Но движението без да те засекат е полезно за ловеца само ако вижда плячката. Сонарите губят ефективността си, ако носещата ги платформа увеличи скоростта си. BQQ-5 на „Далас“ запазваше двайсетпроцентова ефективност при двайсет възела в час, което не беше много весело. Подводниците, придвижващи се с висока скорост от една точка в друга, бяха слепи и неспособни да навредят на никого. В резултат оперативната схема на ударните подводници приличаше твърде много на тази на пехотата. При пехотинците тя се наричаше „прибежка и прикриване“, а при подводниците — „спринтиране и дрейфване“. След като открие целта, подводницата се втурва към по-изгодна позиция, спира, за да захване отново жертвата си, след това се хвърля пак напред, докато овладее стрелкова позиция. Плячката на подводницата също се движи и ако подводницата успее да заеме позиция пред нея, не й остава нищо друго, освен да спре и да чака момента за решителен удар.

Подводничарският занаят изисква не само умение, а и усет, и артистичен подход, мономаниакална самоувереност и агресивността на професионален боксьор. Манкузо притежаваше всички тези качества. Той бе прекарал петнайсет години в изучаване на занаята и цяло поколение командири бяха служили при него като младши офицери, бяха го слушали внимателно при честите дискусии на маса, което правеше подводничарството съвсем човешка професия. Времето на брега бе запълвано с изучаване на различни компютъризирани моделиращи устройства, посещения на семинари, сравняване на записки и идеи с колегите. На борда на надводни кораби и противолодъчни самолети той се бе научил как „врагът“ — моряците на надводни кораби — играеше своята собствена ловна игра.

Подводничарите имаха едно мото: „Съществуват два вида кораби — подводници и цели.“ Какво ще преследва „Далас“, запита се Манкузо. Руски подводници? Е, ако това беше играта и руснаците препускаха наоколо по този начин, тя щеше да бъде съвсем лесна. Той и „Суифтшуъ“ току-що бяха надхитрили цял отбор от противолодъчни специалисти на НАТО — мъже, чиито страни зависеха от способността им да запазят морските пътища свободни. Подводницата и екипажът му бяха проявили качества, каквито всеки мъж би искал да притежава. Джоунс беше един от десетте най-добри оператори на хидроакустични системи във флота. Присъствието му позволяваше на Манкузо да бъде подготвен за всякаква игра. Както и при откриване на ловния сезон, всички странични съображения изчезваха. Той се превръщаше в оръжие.

Беше четири и четирийсет и пет сутринта и Райън се бе отпуснал удобно върху задната седалка на шевролета на ЦРУ, взел го от „Мариът“, за да го закара в Ленгли. От колко време вече беше тук? Двадесет часа? Или почти толкова, но достатъчно, за да успее да се срещне с шефа си, да види Скип, да купи подаръци за Сали и да се отбие в къщата, която му се стори в добро състояние. Той я бе дал под наем на преподавател във Военноморската академия. Би могъл да вземе пет пъти повече, ако я бе дал на друг, но не искаше в къщата му да се разпорежда някоя необуздана компания. Офицерът беше канзасец и приемлив наемател.

Едва пет часа и половина сън през последните… тридесет? Горе-долу толкова. Той беше прекалено изморен, за да погледне часовника си. Не беше честно. „Безсънието е смърт за мисълта“, но нямаше почти никакъв смисъл да го казва на себе си, а на адмирала още по-малко.

Влезе в кабинета на Гриър пет минути по-късно.

— Съжалявам, че трябваше да те събудя, Джак.

— О, няма нищо, сър — върна лъжата Райън. — Какво има?

— Ела тук и си сипи кафе. Денят ще бъде дълъг.

Райън пусна палтото си върху канапето и отиде да си налее чаша от морската запарка. Отказа се от захар. По-добре беше да го пие чисто и да поеме кофеина изцяло.

— Има ли къде да се обръсна, сър?

— Тоалетната е зад вратата в ъгъла. — Гриър му подаде жълт лист хартия, който откъсна от телексната машина. — Погледни това.