Джоунс свали от една кука кабел с два щепсела. Вкара единия в контакта на хидроакустичния си пулт, а другия — в жака на близкия осцилоскоп. Двамата мъже загубиха няколко минути в работа върху хидроакустичните прибори, за да изолират сигнала. Достигнаха до непостоянна синусоидална крива, която всеки път успяваха да задържат едва за няколко секунди.
— Непостоянна — промърмори Томпсън.
— Да, странно е. Чува се постоянна, но не изглежда постоянна. Разбирате ли какво искам да кажа, Томпсън?
— Не, ти имаш по-добър слух.
— Това е, защото слушам по-добра музика, сър. Рокбоклукът е смърт за слуха.
Томпсън знаеше, че е прав, но за един дипломант на Анаполис не беше необходимо да го чува от редник. Старите ленти със записи на Джанис Джоплин си бяха лично негова работа.
— Давай нататък.
— Да, сър. — Джоунс издърпа щепсела от осцилоскопа и го вкара в панел отляво на хидроакустичното табло непосредствено до компютърния терминал.
По време на последния основен ремонт „Далас“ беше получила и една много специална играчка заедно с хидроакустичната станция BQQ-5. Наречена ВС-10, тя представляваше най-мощният компютър, монтиран някога на подводница. Макар размерите му да бяха приблизително колкото на канцеларско бюро, цената надхвърляше пет милиона долара и извършваше по осемдесет милиона операции в секунда. В компютъра бяха използвани новоразработени 64-битови процесори и най-съвременни обработващи програми. Обемната му памет можеше с лекота да поеме компютърните нужди на цяла ескадра от подводници. Предвиждаше се до пет години всяка ударна подводница да бъде оборудвана с такъв компютър. Задачата му, доста сходна на тази на значително по-голямата система за хидроакустично разузнаване, беше да обработва и анализира хидроакустични сигнали. ВС-10 отделяше околния шум и другите естествени морски звуци, класифицирайки и идентифицирайки само произвежданите от човек. Той можеше да идентифицира името на кораба само по индивидуалната му акустична характеристика подобно на установяването на самоличността по пръстов отпечатък или гласов тембър.
Програмното му осигуряване беше също толкова важно, колкото и самият компютър. Четири години по- рано един доктор на науките по геофизика, работещ в геофизическата лаборатория на Калифорнийския технически университет, бе създал програма от шестстотин хиляди операции, предназначена за предсказване на земетресения. Проблемът, към който програмата беше насочена, се състоеше в отделяне на сигнал от шум. Тя се справи със затрудненията на сеизмолозите, като разграничи случайните шумове, постоянно отчитани от сеизмографите, от действително необичайните сигнали, предшестващи сеизмично събитие.
Министерството на отбраната предостави за пръв път програмата на Командването за техническо оборудване на Военновъздушните сили, което я намери напълно задоволителна за задачите си при контролиране на ядрените взривове из целия свят в съответствие с договорите за ограничаване на въоръженията. Научноизследователската военноморска лаборатория също я преработи за свои собствени цели. Макар и не напълно подходяща за сеизмични предвиждания, програмата се оказа изключително добра за анализиране на хидроакустични сигнали. Програмата беше известна във флота като система-алгоритъм за обработка на сигнали (САОС).
ВЪВЕЖДАНЕ СИГНАЛ САОС, изписа Джоунс на монитора.
ГОТОВ, незабавно отговори компютърът.
ИЗПЪЛНЯВАЙ.
ИЗПЪЛНЯВАМ.
Въпреки фантастичната скорост на ВС-10, шестстотинте хиляди операции на програмата, накъсани от безбройни преходи, се нуждаеха от време, в което машината да отдели естествените звуци чрез критериите си за случайни профили и след това да се съсредоточи върху аномалните сигнали. Бяха необходими двадесет секунди — цяла вечност при компютрите. Отговорът се изписа на монитора. Джоунс натисна клавиш, за да направи копие на матричния принтер.
— Хм — откъсна той листа. — „Аномален сигнал, оценен като разместване на магма“. Това е начинът, по който САОС иска да каже „вземи две аспиринчета и си гледай работата“.
Томпсън се разсмя. Въпреки всичкия шум, който бе съпровождал новата система, популярността й във флота беше незначителна.
— Помниш ли докладите в Англия? Нещо за сеизмична дейност около Исландия, както през шестдесетте години, когато островът изригна.
Джоунс запали нова цигара. Той познаваше студента, който първоначално бе съставил това недоносче, наречено САОС. Единият от проблемите беше, че то имаше гадния навик да анализира погрешни сигнали, което не можеше да се разбере от резултатите. Освен това, тъй като програмата е била създадена основно за наблюдение на сеизмични явления, Джоунс подозираше, че тя е склонна да тълкува аномалиите именно като сеизмични. Той не харесваше тази вродена склонност и допускаше, че научно-изследователската лаборатория не я бе отстранила напълно. Едно нещо беше да се използват компютрите като средство и съвсем друго да им се позволи да мислят вместо човека. И като капак на всичко те винаги откриваха нови морски звуци, които никой и никога не бе долавял и още по-малко класифицирал.
— Сър, честотата е напълно погрешна поради една причинна — никъде не е достатъчно ниска. Дали да не опитам да хвана този сигнал с R-15? — Джоунс имаше предвид буксирната антена от пасивни сензори, която „Далас“ влачеше след себе си на малка скорост.
В този момент влезе капитан Манкузо с неизменната чаша кафе в ръка. Ако имаше нещо плашещо в капитана, помисли Томпсън, това е талантът му да се появява винаги, когато става нещо. Да не би да е опасъл целия кораб с микрофони?
— Просто минавах оттук — обясни той небрежно. — Какво става в този прекрасен ден? — облегна се капитанът на преградата. Той беше дребен мъж, едва метър и петдесет и пет сантиметра висок, който през целия си живот се беше борил за линията си, но вече губеше поради добрата храна на подводницата и липсата на физически упражнения. Тъмните му очи бяха оградени с присмехулни бръчици, които ставаха по-дълбоки винаги когато се готвеше да извърти номер на някой друг кораб.
Ден ли беше, запита се Томпсън. Шестчасовите дежурства на подводницата бяха предназначени за удобство в работата, но след няколко смени трябваше да се натиска бутона на ръчния часовник, за да се определи дали е ден или нощ — в противен случай дневниците можеха да бъдат попълнени погрешно.
— Шкипер, Джоунс попадна на странен сигнал на страничната антена. Компютърът твърди, че е магмено разместване.
— И Джоунси не е съгласен с него — за Манкузо не беше необходимо да пита.
— Не, сър, капитане. Не съм. Не зная какво е, но съм сигурен, че не е това.
— Отново ти срещу машината.
— Шкипер, САОС работи добре през повечето време, но понякога се държи като идиот. — Епитетът, използван от Джоунс, беше най-силната ругатня на електрониците. — Първо, честотата е изцяло погрешна.
— Добре, ти какво мислиш?
— Не зная, капитане. Не е шум от витло, нито пък някой от естествените звуци, които съм чувал. Освен това… — Джоунс беше поразен от непринудеността на разговора с командващия офицер дори и след три години на ядрената подводница. Екипажът на „Далас“ беше като едно голямо семейство, защото всички се трудеха изключително усърдно. Капитанът беше бащата. Помощник-капитанът, съгласяваха се всички с готовност, беше майката. Офицерите бяха юношите, а редниците и сержантите бяха децата. Най-важно от всичко беше, че ако имаше да се каже нещо, капитанът го изслушваше. За Джоунс това означаваше много.
Манкузо кимна замислено.
— Добре, продължавай да се занимаваш. Няма смисъл да се оставя цялата тая скъпа машинария да бездейства.
Джоунс се ухили. Някога беше разказал на капитана с пълни подробности как от това оборудване би
