придобиваше, когато слушаше на скъпия си личен касетофон някоя от многобройните си касети с музика на Бах. Джоунс беше човек, който категоризираше касетите си по техните дефекти — накъсано темпо на пиано, нескопосана флейта, неуверена валдхорна. Той слушаше звуците на морето със същото разграничаващо напрежение. Във всички флоти по света подводничарите бяха считани за странна порода, а те от своя страна гледаха на хидроакустиците като на чудаци. Въпреки това странностите им бяха сред най- толерираните в армията. Заместник-командирът обичаше да разказва истории за един старши сонарен оператор, с когото служил две години — мъж, който патрулирал с ракетни подводници в един и същи район през цялата си кариера. Той опознал така добре гърбавите китове, които прекарвали лятото в района, че започнал да ги вика по име. След уволнението си постъпил на работа в океанографския институт в Уудс Хоул, където се отнасяли към странностите му по-скоро със страхопочитание, отколкото с насмешка.
Преди три години Джоунс бил помолен да напусне Калифорнийския технически институт по средата на първата година. Той си направил една от остроумните шегички, с които студентите на този институт били известни, само че тя не намерила почва. Сега служеше във флота, за да осигури средства за завръщането си. Намерението му беше да защити докторат по кибернетика и обработка на сигнали. След получаване на степента щеше да постъпи на работа във военноморската изследователска лаборатория. Лейтенант Томпсън вярваше в това. При постъпването си на „Далас“ шест месеца по-рано той беше прочел досиетата на всичките си подчинени. Коефициентът на интелигентност на Джоунс беше 158 — най-високият на лодката. Той имаше невъзмутим израз на лицето и тъжни кафяви очи, които жените намираха за неустоими. На брега Джоунс бе имал толкова похождения, че биха могли да съсипят цяло отделение морски пехотинци. Лейтенантът не можеше да го разбере. Самият той бе футболен герой в Анаполис, а Джоунс — кокалесто момченце, което слуша Бах. Не, не му беше ясно.
Ударната подводница на САЩ „Далас“ от клас 688 се намираше на четиридесет мили от брега на Исландия и приближаваше към пункта си за патрулиране под кодовото име „Тол Буут“. Беше закъсняла с два дни. Една седмица преди това подводницата бе участвала във военните маневри на НАТО „Пъргав делфин“, отложена с няколко дни, защото най-лошото време в Северния Атлантик от двадесет години насам беше забавило другите кораби. В това учение „Далас“ беше използвала отвратителното време, за да се промъкне и разгроми условната вражеска формация. Това беше още една превъзходна изява на „Далас“ и на нейния капитан — капитан II ранг Барт Манкузо, един от най-младите подводни командири във флота на САЩ. Изпълнението на задачата бе последвано от вежлива покана в базата „Суифтшуъ“ на Британските военноморски сили в Шотландия и американските моряци още не можеха да се преборят с махмурлука след празненството. Сега им бе поставена друга задача — продължение на подводната игра в Атлантика. В продължение на три седмици „Далас“ трябваше да следи движението по „червения маршрут номер едно“.
През последните четиринадесет месеца съветските подводници бяха използвали странна, но ефективна тактика за откъсване от следящите ги американци и англичани. На югозапад от Исландия руските подводници се втурваха към Рейкджейнс Ридж — верига от подводни възвишения, насочена към дълбините на Атлантическия басейн. Пръснати на разстояния от половин до пет мили, тези планини с острите си като нож била от вулканичен произход съперничеха по размер на Алпите. Върховете им се намираха на около триста метра под бурната повърхност на Северния Атлантик. До края на шестдесетте години подводниците почти избягваха да се доближават до тези върхове и още по-малко да се промушват до безчислените долини. През седемдесетте години съветските лодки бяха забелязани да патрулират около веригата през всички сезони и във всякакво време, обикаляйки района надлъж и нашир. След това, четиринадесет месеца преди сегашното патрулиране на „Далас“, американската „Лос Анджелис“ бе преследвала съветска ударна подводница клас „Виктор II“. „Виктор“ заобиколила исландския бряг и се спуснала в дълбокото, наближавайки веригата. „Лос Анджелис“ я последвала. „Виктор“ се движила с осем възела, докато преминала през първата двойка подводни върхове, позната като „Близнаците на Тор“. Неочаквано развила максималната си скорост и поела на югозапад. Шкиперът на „Лос Анджелис“ направил опит да тръгне по следите на „Виктор“, но се провалил. Въпреки че подводниците от класа 688 бяха по-бързи от старите „Виктор“, руската подводница просто не намалила скоростта си в продължение на петнадесет часа, както се установило по-късно.
На пръв поглед опасността не изглеждаше чак толкова голяма. Подводниците разполагаха с прецизни инерционни навигационни системи, способни да определят местоположението с точност до няколкостотин метра всяка секунда. Но „Виктор“ заобикаляла канарите, сякаш капитанът й ги виждал, както изтребител се върти из каньон, за да избегне ракетен противовъздушен огън. „Лос Анджелис“ не могла да продължи преследването между скалите. При всяка скорост над двадесет възела пасивните и активните й сонари, включително дълбокомерът, ставали безполезни. По тази причина „Лос Анджелис“ плавала почти сляпа. По думите на командира й по-късно, това било като да управляваш лек автомобил с изцяло боядисани стъкла, въртейки волана по карта и хронометър. Теоретически било възможно, но капитанът бързо разбрал, че инерционната навигационна система прави грешки от неколкостотин метра и положението се усложнявало от гравитационни смущения. За капак на всичко картите му били направени за надводни кораби. Знаело се, че предмети на по-големи дълбочини от няколкостотин метра са изместени на мили разстояние, но това дотогава не интересувало никого. Промеждутъците между планините станали по-малки, отколкото кумулативната му навигационна грешка и рано или късно той щял да се забие в някой планински скат с повече от тридесет възела в час. Капитанът дал заден ход и „Виктор“ се изплъзнала.
В началото бяха развивани теории, че руснаците по някакъв начин са маркирали един определен маршрут, който подводниците им следваха с висока скорост. Руските капитани бяха известни с лудите си акробатични номера, но може би разчитаха и на някаква комбинация от инерционни системи, магнитни или жирокомпаси, настроени да следват определен маршрут. Тази теория остана недоразвита, защото през следващите седмици се установи, че руските подводници препускаха през планинската верига по различни маршрути. Единственото нещо, което американските и английските подводници можеха да направят, бе да спират периодично и да определят със сонари местоположението си и след това да побързат да ги настигнат. Но руските подводници никога не намаляваха скоростта и подводниците от класовете 688 и „Трафалгар“ продължаваха да изостават.
„Далас“ се намираше в пункт Тол Буут, за да наблюдава преминаващите руски подводници, да следи входа към коридора, който в американския флот се наричаше „червения маршрут номер едно“, и да слухти за всяко външно доказателство за нововъдението, позволяващо на руснаците да преминават през веригата така безгрижно. Преди да са го прекопирали, за американците съществуваха три непривлекателни варианта: можеха да продължават да губят контакт с руснаците, можеха да посрещат ударните подводници на познатите изходи на маршрута или да разположат цяла нова система за хидроакустично разузнаване.
Унесът на Джоунс продължи десет минути — по-дълго от друг път. Той обикновено определяше контакта за далеч по-кратко време. Сега морякът се облегна назад и запали цигара.
— Май се докопах до нещо, господин Томпсън.
— Какво е то? — приведе се Томпсън към преградата.
— Не зная. — Джоунс взе резервните слушалки и ги подаде на офицера. — Чуйте, сър.
Самият Томпсън беше кандидат за магистър по електроника и специалист по конструиране на сонарни системи. Очите му се затвориха плътно, докато се съсредоточаваше върху звука, който наподобяваше неясно нискочестотно ръмжене или може би свистене. Той не можеше да определи с точност. Послуша няколко минути, преди да остави слушалките, и поклати глава.
— Долових го преди половин час на страничната антена — каза Джоунс. Имаше предвид подсистема на многофункционалната хидроакустична станция BQQ-5 на подводницата. Основният й компонент се състоеше от купол с диаметър пет метра и половина, разположен при вълнореза. Куполът се използваше едновременно за активни и пасивни операции. Новост в системата беше комплектът от пасивни сензори, които бяха монтирани по протежение на шестдесет метра от двете страни на корпуса. Това беше механичен аналог на сетивните органи по тялото на акула. — Загубих го, пак го хванах, отново го загубих и пак го засякох — продължи Джоунс. — Това не е звук от витло, нито от кит или риба. Повече прилича на вода, течаща по тръба, като се изключи това, че този забавен шум се появява и изчезва. Както и да е, пеленгът е приблизително две-пет-нула. Това означава, че източникът се намира между нас и Исландия, тоест не много далеч.
— Дай да видим на какво прилича. Може би това ще ни подскаже нещо.
