Джеймс Гриър беше шестдесет и шест годишен морски офицер, прехвърлил възрастта за пенсиониране, но продължаващ да си пробива път с невероятна компетентност — почти по същия начин, както бе постъпвал и Хаймън Рикоувър, въпреки че с Гриър можеше да се работи далеч по-лесно. Той беше „мустанг“ — мъж, постъпил на военноморска служба по договор, спечелил правото да постъпи във Военноморската академия и прекарал четиридесет години в тежък труд, докато стигне до тризвезден флаг — първоначално като командир на подводници — докато най-накрая се отдаде изцяло на разузнаването. Гриър беше взискателен началник, но грижлив към онези, които задоволяваха изискванията му. Райън беше един от тях.

За огорчение на Нанси, Гриър обичаше сам да прави кафето си с машина за кафе, поставена на бюфета зад бюрото му, където можеше да я достигне само с едно обръщане. Райън си напълни една чаша, всъщност военноморски тип канче без дръжки. Това беше традиционният тип морско кафе — силно, с щипка сол.

— Гладен ли си, Джак? — Гриър извади кутия с бисквити от чекмедже на бюрото. — Тук имам няколко кифлички.

— О, благодаря, сър. Не ядох много в самолета. — Райън си взе една заедно с книжна салфетка.

— Все още ли не харесваш летенето? — развесели се Гриър.

Райън седна на стола срещу шефа си.

— Предполагам, че вече трябваше да съм свикнал. „Конкорд“ ми харесва повече, отколкото джъмбовете. На него просто се страхуваш два пъти по-малко време.

— Как е семейството?

— Чудесно, благодаря, сър. Сали е в първи клас и й харесва. А малкият Джак щъпука из цялата къща. Тези кифлички са доста добри.

— Съвсем наскоро отвориха нова фурна само на няколко преки оттук. Минавам оттам всяка сутрин — изпъна се адмиралът в стола си. — Така, какво те носи днес насам?

— Снимки на новата съветска ракетна подводница „Червения октомври“ — процеди Райън небрежно.

— Хм, и какво искат нашите английски братовчеди в замяна? — попита с подозрение Гриър.

— Искат да надникнат в новите технически разработки на Бари Сомърс. Не самите машини. Като за начало — само завършения продукт. Мисля, че е честна сделка, сър. — Райън знаеше, че ЦРУ не разполага със снимки на новата подводница. Оперативната дирекция нямаше свой човек на строителната площадка в Северодвинск или надежден агент в подводната база в Полярний. И което беше още по-лошо, редиците от „хамбари“, построени за подслоняване на подводници по модел на германските укрития за подводници от Втората световна война, правеха спътниковите снимки невъзможни. — Имаме десет отделни снимки под малък ъгъл, по пет от всяка кърма и вълнорез, и по една непроявена снимка от всяка една перспектива, така че Сомърс да може да поработи върху тях наново. Не сме поемали ангажименти, сър, но аз казах на сър Базил, че ще си помислите върху предложението.

Адмиралът изсумтя. Сър Базил Чарлстън, шеф на английската тайна разузнавателна служба, беше майстор на „услуга за услуга“, предлагайки от време на време да сподели сведения с по-богатите си братовчеди и месец след това да поиска нещо в отплата. Разузнавателната игра често заприличваше на примитивно пазарене.

— За да можем да използваме новата система, Джак, ще ни трябва фотоапаратът, с който са правени снимките.

— Зная. — Райън извади фотоапарата от джоба на сакото си. — Това е подобрен дисков фотоапарат „Кодак“. Сър Базил твърди, че той е бъдещето на шпионските фотоапарати — тънък и плосък. Този, според думите му, е бил скрит в табакера.

— Откъде знаеш, че фотоапаратът ще ни трябва?

— Искате да кажете как Сомърс използва лазери за…

— Райън! — прекъсна го остро Гриър. — Какво знаеш?

— Спокойно, сър. Спомнете си за февруари, когато наминах да обсъдим новите SS-20, разположени по китайската граница. Сомърс беше тук и ме помолихте да го откарам до летището. По пътя той започна да дрънка за тази нова страхотна идея, която той бе тръгнал да разработва на Запад. Говори за нея по целия път. От малкото, което разбрах, заключавам, че той изстрелва лазерни лъчи през лещите на фотоапарата, за да им направи математически модел. Допускам, че по този начин той може да получи експонирания негатив, да разложи образа върху него на първоначално постъпилите светлинни лъчи и, предполагам, след това да използва компютър, за да прекара това, което е получил, през компютърно създадени теоретични лещи и да получи идеална картина. Може и да бъркам. — Но изразът върху лицето на Гриър подсказа на Райън, че не греши.

— Сомърс приказва дяволски много.

— Казах му го, сър. Но като започне човек веднъж, как, по дяволите, да му затвориш устата?

— А англичаните какво знаят?

— Предположението ви, сър, е вярно колкото и моето. Сър Базил ме попита за това, но му казах, че е сгрешил човека — искам да кажа, че научните ми звания са по икономика и история, а не по физика. Казах му, че ни трябва фотоапаратът, но той вече го знаеше. Извади го от бюрото си и ми го подхвърли. Не съм им разкрил нищо, сър.

— Чудя се на колко ли още други го е издрънкал. Гении. Работят в собствените си побъркани малки светове. Понякога Сомърс се държи като малко момченце. А ти знаеш първото правило на безопасността: „Вероятността за изтичане на една тайна е пропорционална на броя на хората, които я знаят, повдигнат на квадрат.“ — Това беше любимата сентенция на Гриър.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Гриър… да. — Той постави слушалката на вилката. — Чарли Дейвънпорт се качва, както ти предложи, Джак. Трябваше да бъде тук преди половин час. Вероятно го е задържал снегът — махна с ръка адмиралът към прозореца. Земята вече бе загърната от петсантиметрова покривка, която се очакваше до вечерта да се увеличи с още три сантиметра. — Една снежинка да падне над този град и всичко отива по дяволите.

Райън се засмя. Това беше нещо, което Гриър, произхождащ от Мейн, вероятно никога нямаше да разбере.

— Та ти, Джак, казваш, че това си заслужава цената?

— Сър, ние се домогвахме до тези снимки в продължение на доста време заради противоречивите сведения, които получавахме за подводницата. Решението си остава ваше, но, да, аз мисля, че те си струват цената. Тези снимки са много интересни.

— Трябваше да имаме свои собствени хора в тази проклета работилница — измърмори сърдито Гриър. Райън не знаеше колко бе настоявал Оперативният отдел за това. Полевите операции не го интересуваха. Райън беше анализатор. Него не го беше грижа по какъв начин сведенията стигат до бюрото му и се стараеше да не го научи. — Не вярвам Базил да ти е казал нещо за техния човек, нали?

Райън се засмя и поклати глава.

— Не, сър, а и аз не попитах.

Гриър кимна одобрително.

— Добро утро, Джеймс.

Райън се обърна към контраадмирал Чарлз Дейвънпорт, директор на военноморското разузнаване, следван по петите от един капитан.

— Здрасти, Чарли. Познаваш Джак Райън, нали?

— Здравей, Райън.

— Срещали сме се — каза Райън.

— Това е капитан Казимир.

Райън се здрависа с двамата мъже. Беше се срещал с Дейвънпорт преди няколко години, когато изнасяше доклад във Военноморския колеж в Нюпорт на Роуд Айлънд. Дейвънпорт му беше създал доста трудни моменти във времето за задаване и отговаряне на въпроси. Беше противно да се работи за него — бивш пилот, загубил разрешението си да лети, след като катастрофирал при една преградна акция, както твърдяха някои, той продължаваше да недоволства. Срещу кого? Никой не знаеше със сигурност.

— Времето в Англия трябва да е също така лошо като тук, Райън. — Дейвънпорт хвърли мушамата си върху палтото на Райън. — Виждам, че си откраднал шинел от Кралския флот.