реагират на недостига на средства.
— А ако се разпищят, когато започне да ги боли? — попита Райън.
— Тогава ще трябва да направят нещо, което да покаже, че сменят политиката си. Например да възстановят поръчките за „Боинг“ и „Кетърпилър“, като при това го направят публично.
— Няма да го направят, не могат — усъмни се Адлер. — За тях според азиатските им разбирания това ще е прекомерна загуба на престиж. Няма да го направят. Могат да ни предложат някои отстъпки, но ще искат да не става открито.
— Обаче подобен вариант не е приемлив за нас. Ако се опитам да изляза с такова нещо пред Конгреса, те първо ще ми се изсмеят, а след това ще ме разпнат на кръст — каза Райън и отпи една глътка от питието си.
— Но те не могат да разберат, че ти не си в състояние да казваш на Конгреса какво да прави. За тях ти си един силен ръководител и трябва сам да вземаш решенията — каза Орелът на президента.
— Нямат ли представа как работи нашето правителство? — попита Райън.
— Джак, сигурен съм, че имат най-различни експерти, които са запознати с нашия конституционен процес по-добре от мен, но членовете на Политбюро не са длъжни да се съобразяват с мнението им. Те идват от съвсем различна политическа среда и разбират само нея. За нас „народът“ това е общественото мнение, разните допитвания до него и най-вече изборите. За тях това са работниците и селяните, от които се очаква да правят каквото им се нареди.
— И ние правим бизнес с тези хора? — отправи въпроса си Уинстън към тавана.
— Това се казва политика, съобразена с реалността — обясни Райън.
— Не можем да се държим така, като че ли те не съществуват. Та те са над един милиард, а между другото имат и ядрени оръжия, дори балистични ракети. — Това внасяше твърде неприятен елемент в общото уравнение.
— Според ЦРУ те са общо дванадесет на брой. Можем да превърнем страната им в паркинг, ако се наложи, само че сега за това ще са необходими двадесет и четири часа вместо четиридесет минути — каза Райън на гостите си. Усети да го полазват студени тръпки, макар че подобна възможност беше твърде теоретична. — А и те го знаят. Кой би искал да бъде крал на някой паркинг? Предполагам, че умът им стига да разберат поне това, нали, Скот?
— Мисля, че да. Дрънкаха оръжие срещу Тайван, но напоследък престанаха да правят дори това. Особено откакто Седми флот е непрекъснато в района, въпреки че това ни коства доста гориво за корабите.
— Както и да е, този недостиг на средства ще се отрази ли много зле на икономиката им? — попита Джак.
— Не мисля, освен ако не са прекалено тъпи.
— Скот, те тъпи ли са? — попита Райън държавния секретар.
— Не чак толкова, поне аз не мисля така — отвърна той.
— Тогава да се кача горе и да си налея още едно питие — каза Райън и стана. Другите също станаха.
— Това е лудост! — каза Цян Кун на Фан, когато двамата разговаряха по същия въпрос.
— Съгласен съм с теб, Пян, но трябва да убедим и останалите.
— Фан, това може да ни разори. С какво ще купуваме пшеница и петрол?
— Какви са резервите ни? — Министърът на финансите се облегна назад, за да помисли. Затвори очи и се опита да си спомни цифрите, които му се съобщаваха всеки първи понеделник от месеца. След това ги отвори. — Реколтата миналата година беше по-добра от средната. Имаме храна за една година, ако предположим, че тазгодишната реколта бъде на средното равнище и дори малко по-лоша. Неотложният ни проблем е петролът. Напоследък сме изразходвали много заради постоянните военни маневри на армията на север и по крайбрежието. Имаме резерви от петрол за четири месеца, а пари — да купим за още два. След това ще трябва да намалим употребата. Сега задоволяваме сами нуждите си от въглища. Така че ще имаме необходимата ни електрическа енергия. Ще има осветление. Влаковете ще вървят, но за армията трябва да бъдат въведени ограничения. — Той не добави, че това няма да е толкова лошо.
И двамата ценяха китайската народноосвободителна армия, но днес тя изпълняваше по-скоро функциите на вътрешна служба за сигурност като една голяма и добре въоръжена полицейска сила, а не като истински гарант на националната сигурност, срещу която не се виждаше реална заплаха отвън.
— На военните това няма да се хареса — предупреди Фан.
— Не ме интересува много какво ще им хареса и какво не, Фан — отвърна министърът на финансите. — Трябва да извадим една страна от деветнайсети век, да развиваме промишлеността си, да храним народа и да откриваме работни места. Идеологията от времето на нашата младост не успя да стори това, което ни учеше.
— Да не искаш да кажеш, че…?
Цян се размърда в стола си.
— Помниш ли какво казваше Дън? Не е важно дали котката е черна или бяла, щом като лови мишки. След това Мао го прати в изгнание, а сега ние трябва да храним 200 милиона гърла повече. Единствените допълнителни средства за това идват от черната котка, а не от бялата. Живеем в практичен свят, Фан. Аз също имам копие от малката червена книжка, но никога не съм се опитвал да го ям.
Този бивш инженер от железопътното строителство също бе повлиян от бюрокрацията в неговата работа като предшественика си, който умря сравнително рано на 78 години, преди да бъде изключен от Политбюро. Цян беше по-млад, на 66 години, и би трябвало да се научи да бъде по-предпазлив както в думите, така и в мислите си. Фан точно се канеше да му го каже, когато Цян продължи.
— Фан, хора като теб и мен трябва да могат да разговарят свободно помежду си. Ние не сме студенти, изпълнени с революционен плам. Имаме зад гърба си години и опит и трябва да можем да говорим по проблемите открито. Губим твърде много време в нашите съвещания, за да коленичим пред трупа на Мао. Този човек е мъртъв, Фан. Да, той беше голям лидер на нашия народ, но не беше Бог, Буда, Исус или някой друг. Той беше просто човек и имаше идеи, повечето от които бяха правилни, но някои се оказаха погрешни. Те не проработиха. Големият скок не постигна нищо, а Културната революция освен че стана причина за избиването на неудобни интелектуалци и смутители на реда, доведе до гладната смърт на милиони, а това не беше нужно, нали?
— Съгласен съм с теб, млади приятелю, но по-важно е как ще представиш идеите си — предупреди Фан кандидат-члена на Политбюро, който нямаше право на глас. „Ако ги представиш глупаво, ще се озовеш в някоя кооперативна фирма и ще броиш чувалите с ориз.“
Беше стар, за да ходи бос из оризищата като наказание за идеологическа измяна.
— Ще ме подкрепиш ли? — попита Цян.
— Ще се опитам — отвърна с половин уста Фан. В същия ден той трябваше да се застъпи и за проблема на Шен Хъпин, а това нямаше да бъде лесно.
Преброиха парите, които министерството на Цян трябваше да преведе. Китайците имаха договори, за които трябваше да се плаща. Доставката на танкера беше поръчана отдавна, защото това се правеше предварително, и сега той се приближаваше към иранското крайбрежие, за да товари. За по-малко от ден щеше да качи 456 000 тона суров петрол и да се отправи обратно през Персийския залив, след това щеше да се насочи на югоизток, за да заобиколи Индия, щеше да мине транзит през много натоварения Малакски пролив, покрай Сингапур, а след това щеше да вземе курс на север към огромната новопостроена рафинерия в Шанхай, където да разтовари за 30–40 часа. После пак щеше да се отправи по обратния път към Залива за нов товар и така до безкрай.
Само че този процес не беше съвсем безкраен. Щеше да приключи, когато парите свършеха, защото на моряците трябваше да се плаща, дълговете към танкера да се обслужват, а най-вече защото петролът се купуваше с пари. Танкерът не беше само един. Имаше няколко такива, наети от Китай. Сателитът, който наблюдаваше само тази част от световната търговия с петрол, ги виждаше отдалеч като леки коли по магистрала, които непрекъснато сновяха насам-натам между две точки. Като колите те не посещаваха само тези две места. Имаше и други пристанища, където товареха петрол, а в други — разтоварваха. За
