Полковник Огъст беше разбрал, че Ейдийн Марли се е отделила от групата. Не беше получила заповед да прави това, но той не можеше да я вини, че е действала по собствена инициатива. Ситуацията беше такава, че ако тя не успееше да убие генерал Амадори, акцията щеше да бъде обявена за частично успешна. Отрядът беше успял да влезе и да прогони кандидата за узурпатор. Стрелбата щеше да накара градската полиция и други служители на властта да нахлуят в двореца. Щяха да открият заложниците и да научат как са били докарани тук насила. Амадори може би щеше да си запази възможността да завземе властта, но сега щеше да му е доста по-трудно да постигне целта си. Когато се разнесеше мълвата за издевателствата му, много трудно щеше да се намери някой от цяла Европа, който да го подкрепи.

И все пак…

Полковник Огъст не обичаше частичните успехи. Ейдийн беше хукнала да гони Амадори към южното крило на двореца. Ако хората от отряда успееха да задържат армията достатъчно дълго, за да прикриват гърба й, и ако Амадори се беше съсредоточил единствено върху измъкването, а не и върху сигурността си, тя можеше и да успее да довърши работата, която те бяха започнали. Ако успееше, имаше много големи шансове на Испания да й бъдат спестени още много месеци на кървав конфликт и безумна разправа, които задължително щяха да последват, ако Амадори останеше жив.

Между хората на Огъст и напредващите испански войници имаше стотина метра. Въпреки че носеха противогази, плътният жълтеникав дим от гранатите им позволяваше да се придвижват едва с няколко метра на минута. В същото време хората на Огъст поддържаха постоянно темпо на оттегляне. Успяха дори да помогнат на няколко от заложниците да излязат — тези, които бяха останали в Залата на алебардите, но бяха успели да се придвижат през разнасящия се вече газ.

Отрядът вече беше съвсем близо до голямото стълбище на двореца. Зад него се намираха стъпалата, които водеха към тъмницата. На юг се виеше коридорът, по който бяха тръгнали Амадори и Ейдийн. Полковник Огъст се промъкна до ефрейтор Прементин и му заповяда да избере един от групата, който да се заеме с прикриването им, докато се оттеглят. След това самият Прементин трябваше да изведе останалите от двореца.

— Сър — каза Прементин, — един боец въобще няма да е достатъчен за тази работа. Аз също бих искал да остана.

— Не — отсече Огъст. — Така ще станем трима.

— Сър?

— Аз също оставам — каза Огъст.

— Сър…

— Действайте, ефрейтор — категорично каза Огъст.

— Слушам — отвърна Прементин и отдаде чест.

Ефрейторът осведоми редник Пъпшоу, че остава тук заедно с Огъст, и едрият редник веднага отиде при полковника. Огъст му каза, че когато стигнат до стълбището, трябва да заеме позиция в самото начало на коридора, а той ще се заеме с кръстосания огън откъм северната част на коридора. Ако някой от двамата бъдеше нападнат откъм гърба, другият щеше да може да го прикрива.

Скот и Де Вон им оставиха последните гранати. Бяха само три. Огъст си направи сметката, че с две от тях ще имат пет минути плътна завеса, през което време ще могат да стрелят за прикритие. Последната граната щеше да им даде още две минути, за да могат и те да се измъкнат. Разписанието на действията им беше доста плътно, но не и неизпълнимо. Огъст само се надяваше, че Ейдийн ще успее да настигне ранената си жертва, да направи каквото трябва и да се измъкне, без да пострада.

Ефрейтор Прементин им пожела успех и след това се оттегли тихомълком заедно с останалите от отряда.

Огъст обясни на Пъпшоу, че трябва да задържат позицията си точно пет минути от момента, в който влязат в поредната схватка с испанските войници. След това по сигнал на Огъст щяха да последват другарите си „в дупката“, като Пъпшоу щеше да тръгне пръв.

Легнаха по корем и се приготвиха да посрещнат атаката. Щяха да се целят ниско, в никакъв случай по- високо от нивото на коленете. Пъпшоу се беше приготвил да хвърли една граната срещу испанците. Огъст вдигна лявата си ръка.

След двайсет секунди от изтъняващия жълтеникав облак излезе първият испански войник. Огъст обърна левия си палец надолу.

Пъпшоу дръпна халката и метна гранатата.

Докато се придвижваше по коридора, Даръл Маккаски се чувстваше като чисто гол без оръжието си. По-важно беше обаче, че Мария е въоръжена. Беше изминало доста време, откакто за последен път беше упражнил уменията си по айкидо. С айкидо започна да се занимава, когато се хвана на работа във ФБР, но и сега можеше да му бъде от полза.

Когато приближи следващия коридор, намали темпо. Спря се на ъгъла и надникна иззад него крадешком, както беше свикнал да прави, докато работеше в полицейския надзор. Бързо запечата в съзнанието си това, което видя, и прибра главата си. Сърцето му беше преминало от забавени на свръхбързи обороти.

Някъде по средата на коридора имаше висок мъж. Генерал, облечен във франкистка униформа и с цял ред медали на гърдите. Държеше пистолет и беше с противогаз и специални очила. От една рана на стъпалото му течеше кръв.

Това със сигурност бе Амадори.

Маккаски беше сигурен, че Амадори не го е забелязал. Вбеси се, че бе оставил оръжието си при Мария. Не разполагаше с нищо, с което да атакува генерала. Нищо освен юмруците си и факта, че Амадори не знаеше за присъствието му.

Във ФБР се беше научил, че ако някой агент попадне в дадена ситуация без добро оръжие, е по-добре да се оттегли, докато не се сдобие с такова. Изчакването винаги работи в полза на преследвача. Бързането — в полза на преследвания.

Но предвид всичко, което беше заложено на карта в този случай, Маккаски просто не можеше да си позволи лукса да остави Амадори да се измъкне.

Той вдигна поглед и се опита да се съсредоточи. Вслуша се в куцукащите стъпки на генерала. Амадори беше на не повече от три метра. Маккаски щеше да приклекне, да се извърти, след което щеше да се опита да прикове краката му към стената, преди генералът да е успял да стреля.

Точно в този момент обаче чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя как към него се приближава отец Норберто. Видя обаче и още нещо. Точно над концертната зала имаше едно червено око, което гледаше надолу.

Беше обектив на камера. А Амадори носеше очила — очила за системата за наблюдение.

Стъпките спряха. Маккаски изпсува. Поради огромното си изтощение не беше обмислил тази подробност и сега генералът имаше сериозно предимство. Амадори просто знаеше къде точно се намира Маккаски.

Не можеше да направи нищо друго, освен да се оттегли. Той се обърна и хукна към вратата, която водеше към двора.

— Какво става? — попита отец Норберто.

Маккаски му направи знак да се връща. Свещеникът обаче беше толкова объркан, че не се помръдна.

— Господи! — извика Маккаски безпомощно. Беше почти сигурен, че Амадори няма да посмее да стреля по член на църковния клир. Един католически свещеник обаче беше идеален заложник. Никой нямаше да посмее да даде заповед за нападение, ако има опасност за живота на отчето.

Маккаски трябваше да изведе Норберто. Когато стигна до него, той го обгърна с ръце и се опита да го повлече към вратата, която водеше към двора. Само след миг чу изстрел, усети удар в гърба и всичко стана ослепително червено.

На Ейдийн не й беше никак трудно да следва кървавата нишка по пода. Капките бяха толкова близо една