Последваха още аплодисменти и възторжени крясъци.
— … където извратените култури и вярвания, и хора ще бъдат отделени от кръвта на обществото… Аплодисментите и крясъците нараснаха.
— … където петната от прожекторите ще обхождат нашите символи, нашите постижения.
Аплодисментите достигнаха невъобразима сила и Хърбърт използва това, за да изкрещи на Джоди:
— Хайде! — И я дръпна за ръката. — Тези хора няма и да забележат как ще те смачкат. Джоди още се колебаеше.
— И ако властите на Хановер си позволят да се нахвърлят върху нас, нека! Нека! Повече от цяла година непрестанно бях оскърбяван от хауптман Розенлохер от хамбургската полиция. Карам ли прекалено бързо, той веднага се озовава до мен. Пускам ли прекалено силно музика, той пак е до мен. Срещна ли се с мои колеги, той пак се навърта около нас. Но той не ще ме победи! Оставете ги да се нахвърлят върху нас групом или поединично! Те ще се убедят, че движението ни е организирано, че нашата воля е силна.
Джоди се втренчи в сборището.
— Не ми се умира. Но не искам да живея, като се съжалявам.
— Джоди, ти не можеш…
Тя изтръгна ръката си от хватката на Хърбърт. Той не се опита да я хване пак. Затъркаля количката подир нея, като се проклинаше за глупостта да не вземе един проклет електромотор. После прокле тази млада жена, която впрочем разбираше много добре и трябваше да уважава, въпреки че не се вслушваше в здравия разум.
Най-близкият пазач се обърна, видя ги в сиянието на огньовете и извика. Миг по-късно няколко души препречиха пътя им.
Хърбърт спря. Джоди обаче продължи. С кратко изсумтяване Хърбърт пак завъртя колелата след нея.
47
— Никога дори не съм се съмнявал, че трябва да се науча да летя.
Пол Худ стоеше зад Рихард Хаузен докато той пилотираше самолета през небесата на Франция. Говореше високо, за да надвика двата мощни турбовитлови двигателя. Щатният пилот на Ланг, Елизабет Щро, седеше до него. Тя беше красива двадесет и седем годишна брюнетка с безупречен френски и английски. Инструкциите, дадени й от Ланг, бяха да лети с тях, да чака в самолета и да излети отново с тях на борда. Разговорите й се свеждаха до обмяната на информация с кулата в Хамбург и сега в Тулуза и забележки към пътниците за плана на полета им. Дори и да проявяваше интерес към казаното от Хаузен, не го правеше открито.
Худ бе седял в кабината със Стол и Нанси, но след почти час и половина във въздуха бе изпитал нужда да се отърве от тях: от Стол заради неспирната му уста и от Нанси, защото не искаше да си отвори устата.
Настанил се в едно от плюшените кресла, Стол непрекъснато плямпаше, че никога не се бил виждал като водач на екип. Отишъл да работи в Оперативния център, защото бил самотник, защото се нуждаели от енергичен мъж, който да умира за работа на бюро и да пише програми. Посочи, че не е член на „Страйкър“ и не е бил длъжен да отива с тях в акция. Правел това само от уважение към Худ, а не от смелост. През останалото време се оплакваше от възможните проблеми с Т-лъчите. Не можел да даде никакви гаранции. Худ му каза, че го разбира.
Нанси пък, от друга страна, седеше втренчена през прозореца. Худ я запита за какво мисли, но тя не му отговори. Не беше трудно да предположи, разбира се. Искаше му се да може да я утеши.
Сега Худ се заслуша в разказа на Хаузен за младежките му години.
Бащата на Хаузен, Максимилиан, бил пилот от Луфтвафе. Бил се специализирал в нощни полети и извършил първия боен полет на „Хайнкел He–219“, като свалил пет „Ланкастъра“. Подобно на повечето германци, Хаузен не говореше с извинителен тон за бойните подвизи на баща си. Военната служба не можеше да се избегне и това не намаляше любовта или уважението на Хаузен към баща му. И въпреки това, докато слушаше как германецът описва действията на баща си, Худ не можеше да се сдържи да не се замисли за семействата на младите екипажи от свалените „Ланкастъри“.
Може би усетил неудобството му, Хаузен запита:
— Баща ви служил ли е в армията?
— Баща ми беше лекар — отвърна Худ. — Бил е във Форт Маклелан в Алабама и е лекувал натрошени кости и… — той хвърли поглед към Елизабет — … различни болести.
Жената го стрелна с полуусмивка. Худ й я върна. Почувства се като че ли се е върнал в Оперативния център и се опитва да балансира между политическата коректност и дискриминацията на сексуална основа.
— И никога не сте желали да станете лекар? — запита Хаузен.
— Не — отвърна Худ. — Исках да помагам на хората и чувствах, че политиката е най-добрият начин за това. Някои хора от моето поколение мислеха, че революцията е единственото решение на тези проблеми. Аз обаче реших да работя с така наречения „естаблишмънт“.
— Били сте мъдър — каза Хаузен. — Революцията не дава отговор на нищо.
— А вие? — запита Худ. — Винаги ли сте желали да бъдете в политиката?
— Още от времето, когато прохождах, исках да летя — каза Хаузен. — Когато бях на седем години, в нашата ферма близо до Рейн, Вестфалия, баща ми ме научи да летя на „Фокер Спайдър“ моноплан модел 1913 година. Когато станах на десет и тръгнах на пансион в Бон, се прехвърлих от моноплана на двуместен биплан „Бюкер“ на едно близко летище. — Хаузен се усмихна. — За съжаление обаче, красотата от въздуха се превръщаше в мизерия на земята. И също като вас, когато вече израснах, реших да помагам на хората.
— Вашите родители сигурно са се гордеели с вас — каза Худ.
Лицето на Хаузен видимо потъмня.
— Не беше точно така. Ситуацията беше много заплетена. Баща ми си имаше съвсем определени представи за нещата, включително и това, с какво трябва да си вади хляба синът му.
— И поиска да станете пилот — каза Худ.
— Да, поиска да следвам пътя му.
— Защо? Та нали вие не сте обърнали гръб на семейния бизнес.
— Не — отвърна Хаузен. — Беше още по-лошо. Обърнах гръб на желанията на баща ми.
— Разбирам. Още ли са ви сърдити?
— Баща ми почина преди две години. Успяхме да си кажем някоя дума малко преди да си отиде, макар че много неща останаха недоизказани. С майка ми се чуваме редовно, макар че смъртта на баща ми я промени много.
Докато слушаше думите на Хаузен, Худ не можеше да се отърси от коментарите на Балон, че Хаузен давал мило за драго само и само да не слиза от първите страници на вестниците. Самият той бе минал през политиката и разбираше, че доброто отразяване в пресата е важно нещо. Но му се искаше да повярва, че този мъж е искрен. Защото така или иначе, във Франция нямаше да има никакво отразяване в пресата.
Внезапно чу гласа на Стол.
— Шефе, ела тук! Нещо става с компютъра!
— Какво има? — запита Худ, щом отиде при Мат и Нанси.
— Виж какво току-що се пръкна в играта, докато се забавлявах.
Худ седна до него, Нанси стана от креслото си и седна от другата му страна. И тримата се втренчиха в екрана.
Там се бе появила графика, изобразяваща свитък, разгъван от две бели ръце и изписан с готически букви.
„Граждани! — пишеше там. — Молим ви да ни простите това прекъсване.
