Благодари на Виан и затвори. Как само жадуваше да бъде сред оперативните работници на това място, да бъде шефът на местните разузнавателни части при една важна операция и всичко да зависи само от него. Завиждаше на Мат Стол, в чиито ръце беше съсредоточена цялата разузнавателна дейност. Много лошо беше, че Стол по всяка вероятност не искаше тази длъжност. Беше компютърен гений, но не го биваше много да работи под напрежение.
Маккъски се върна при компютъра си, запамети веднага фотографиите, после се включи в системата на Пентагона СИТСИМ — симулация на ситуации, поради ТУЕЗ — тактически удар върху европейска забележителност. Политическите последици при разрушаването на национални исторически паметници можеха да бъдат изключително високи, така че политиката на американските военни беше да не се разрушават исторически сгради, дори и това да означаваше да бъдат понесени човешки жертви. В случая с фабриката на „Demain“ приемливото „нараняване“, както си го наричаха те — сякаш сградите бяха живи същества, — щеше да бъде „нарушаване покритието на каменни фасади или на цвета им, предполагащо пълното им възстановяване“. С други думи, ако нашарите стена с куршуми, загазвате здравата. Ако пък я опръскате с кръв, грабвайте веднага кофа и парцал.
Заравяйки се дълбоко в базата данни за Франция, той се натъкна на една схема на крепостта, в която трябваше да влязат. Диаграмата не вършеше никаква работа: показваше как е изглеждало мястото през 1777 година, когато е бил построен съседният мост Вю Понт. Доминик бе извършил някои промени. Може и да беше получил разрешения, но никое от тях не фигурираше в компютъра. По-лесно бяха получили плановете на Ермитажа в Санкт Петербург за акцията на „Страйкър“. Тоя Доминик очевидно пълнеше гушата на маса народ от много години.
Маккъски завиждаше на Стол, но трябваше да признае, че той има право да се безпокои. Дори и с помощта на Балон противостоящите им сили бяха далеч по-многочислени и ако се стигнеше до стрелба… Освен това макар досието за Новите якобинци да беше мършаво, информацията, която се съдържаше в него, смразяваше кръвта с подробностите за методите, които използваха да залавят и убиват жертвите си, и мъченията, на които ги подлагаха, за да измъкват информация. Трябваше да изпрати тези данни на Худ преди да влязат вътре.
„Нямаме никакво време да закараме «Страйкър» на позиция — помисли Маккъски, — а единственият тактик, с когото разполагаме в близост до мястото, Боб Хърбърт, няма връзка с нас.“
Набра номера на Майк Роджърс, за да му съобщи лошите новини за крепостта… и да се опита да разсъди дали има начин, по който да предпазят смелия си, но неопитен челен отряд от явна смърт.
46
Боб Хърбърт бе преминал през две емоционални фази по време на рехабилитацията си.
Първата беше, че инвалидността няма да го сломи. Той щеше да изуми експертите. Втората — в която навлезе след изписването от болницата и терапията му стана целодневна — че никога вече няма да е способен на нищо.
Когато започна да прави упражнения за заякчаване на ръцете, долната част на гърба и корема, болките, които изпита, можеха да се сравняват само с набождането на грешниците с вилата на Дявола. Искаше му се да се откаже, да накара правителството да му изплати обезщетение за инвалидност и да гледа телевизия, без да излиза от къщи. Но две милосърдни сестри, редувайки се, така безмилостно го ръчкаха и бутаха, че той изкара пълния курс на рехабилитацията. Едната от тях, в един все пак по-милосърден момент, му показа, че сексуалната му мощ изобщо не е засегната. И след това Хърбърт никога вече не се отказа от каквото и да било.
До този момент.
Тъй като не желаеше никой от лагера да разбере, че се приближава, не можеше да използва малките, но мощни прожектори, които главният електротехник на Оперативния център Ейнар Кинлок бе вградил в инвалидната му количка. Теренът беше неравен. Понякога се издигаше стръмно, а друг път рязко се спускаше надолу. В тъмното колелата непрекъснато се заплитаха из храстите и треволяците. Налагаше му се да бута упорито, за да се измъкне от хватката им, и на два пъти тупна на земята. Изправянето на количката и качването в нея бяха невероятно трудни, а второто направо го изцеди. Докато се настани на седалката, ризата му плувна в пот и беше толкова изтощен, че целият трепереше.
Прииска му се да спре и да повика помощ. Напомни си обаче, че не може да има вяра никому.
Непрекъснато сверяваше пътя си с фосфоресциращия джобен компас и след цял час упорито въртене на колелата видя светлините на фарове на около двеста метра на югозапад. Спря и загледа внимателно накъде отива колата. Тя се движеше бавно по черния път, за който му бе казал Алберто, и той зачака да отмине. Макар спирачните светлини да бяха слаби, той ги видя как блеснаха в далечината. Запали се и вътрешното осветление, тъмни фигури се отдалечиха от колата и мракът отново погълна всичко. Очевидно най-после бе стигнал до нужното място.
Насочи се към колата по неравния терен. Избягваше да се качва на пътя, за да не би да се появи още някаква кола. Вече почти не чувстваше ръцете си след всичките усилия да премине този последен участък от гората. Надяваше се само Джоди да не го вземе за неонацист и да не се стовари отгоре му от някое дърво.
Добра се до колата, която се оказа лимузина, и забърза напред. „Скорпионът“ още беше в скута му, така че го натъпка под себе си, където нямаше да се вижда. Можеше да го сграбчи веднага, ако му се наложеше. С наближаването си зърна върховете на палатките и пушеците от лагерните огньове. Видя млади мъже, застанали между палатките, да гледат към огньовете. А после видя най-малко двеста или триста души, събрани, край езерото. Пред тях стояха двама души — мъж и жена.
Мъжът говореше нещо. Хърбърт насочи количката към едно дърво, скри се зад него и се заслуша.
— … че този ден бележи края на ерата на борба с разминаващи се цели. От тази нощ нашите две групи ще работят заедно, обединени от една обща цел и едно име: Das National Feuer — Национален огън!
Мъжът изкрещя името не само заради ефекта, но и за да го чуят. Хърбърт усети как силите му и гневът му се завръщат с всеки крясък на тълпата. Те крещяха и тропаха и махаха с ръце, сякаш отборът им току-що бе спечелил световната купа по футбол. Не се изненада, че реват с цяло гърло Sieg Heil От една страна, тези типове не бяха нацистите на Адолф Хитлер, но, от друга, бяха много по-опасни: имаха предимството да са се поучили от грешките му. Почти всички размахваха във въздуха или кинжал, или медал, един дори чифт ботуши. Това вероятно бяха експонатите, откраднати от караваната с филмовия реквизит. Така че Хитлер все пак присъстваше на тази подготовка за един нов Нюрнберг.
Хърбърт извърна погледа си от огньовете, та очите му да привикнат към мрака, и се огледа за Джоди.
И когато възторжените крясъци стихнаха, дочу зад гърба си шепот.
— Чаках ви.
Обърна глава и я видя. Беше напрегната.
— Трябваше да ме изчакаш там — прошепна Хърбърт и посочи пътя, по който бе дошъл. — Поне щеше да ми помогнеш. — Той хвана ръката й. — Джоди, нека се върнем, моля те. Това е лудост.
Тя нежно си я издърпа.
— Страх ме е, но сега повече от всякога трябва да се бия.
— Ти се боиш — прошепна Хърбърт, — и едновременно с това си обзета от натрапчива идея. Ти си обзета от цел, заживяла свой собствен живот. Джоди, повярвай ми, само ти се струва, че отиването ти при тях е важно.
— Жената до мен е моят съратник водач Карин Доринг… — изкрещя мъжът пред тълпата. Всички заръкопляскаха и мъжът изчака аплодисментите да стихнат. Жената се поклони леко, но не проговори.
— Карин е изпратила емисари в Хановер — продължи мъжът. — Само след няколко минути всички потегляме за града, към Бирената зала, за да обявим на света нашия нов съюз. Ще поканим нашите братя там да се присъединят към движението и със задружни сили ще покажем на цивилизацията бъдещето й. Едно бъдеще, където потта и промишлеността ще бъдат възнаградени…
