Пред него бе още една поличба. И момчето започна да копае. После си спомни за търговеца на кристални съдове и разбра, че никой не би могъл да издигне пирамида в градината си, дори и цял живот да трупа камъни.

През цялата нощ момчето продължи да копае на белязаното място, но нищо не откриваше. От върха на Пирамидите хилядолетията го гледаха безмълвно. Ала момчето не се отказваше — продължаваше да копае, борейки се с вятъра, който непрекъснато засипваше дупката с пясък. Ръцете му отмаляха, после се покриха с рани, но то вярваше на сърцето си. А сърцето му бе казало да копае там, където паднат сълзите му.

Опитваше се да отмести няколко камъка, които се бяха появили, когато внезапно чу стъпки. Някакви хора идваха към него. Вървяха срещу луната и момчето не можеше да види нито очите, нито лицата им.

— Какво правиш тук? — попита един от силуетите. Момчето не отговори, но се изплаши. Изплаши се, защото трябваше да изкопае съкровището.

— Ние сме бежанци от войната между клановете — каза друг силует. — Кажи ни какво криеш тук. Трябват ни пари.

— Нищо не крия — отговори момчето.

Ала един от новодошлите го сграбчи и го измъкна от ямата. Друг започна да претърсва джобовете му. Намериха златния къс.

— Той има злато — каза един от разбойниците. Луната освети лицето на този, който го претърсваше, и момчето видя в очите му смърт.

— Сигурно е скрил още злато в земята — каза друг.

И накараха момчето да копае. То продължаваше да копае, но напразно. Тогава започнаха да го бият. Удряха го, докато на небето се появиха първите слънчеви лъчи. Дрехите му станаха на парцали и то почувства, че смъртта е близо.

„За какво ще ти послужат парите, ако умреш? Много рядко парите могат да спасят някого от смъртта“, бе казал Алхимикът.

— Търся съкровище — извика най-сетне момчето. И въпреки че устата му бе разкървавена и подута от удари, разказа на разбойниците как два пъти е сънувало съкровище, скрито близо до египетските Пирамиди.

Този, който явно бе главатарят, замълча за известно време. После каза на един от останалите:

— Пусни го. Той няма нищо повече. А това злато сигурно го е откраднал.

Момчето падна ничком върху пясъка. Две очи бяха втренчени в неговите — бяха на главатаря на разбойниците. Но момчето бе устремило поглед към Пирамидите.

— Да тръгваме — подкани главатарят останалите. После се обърна към момчето и каза:

— Ти няма да умреш. Ще оживееш и ще се научиш да не бъдеш толкова глупав. Тук, на това място, където си ти, аз също сънувах един и същи сън преди около две години. Сънувах, че трябва да отида в Испания и сред полето да потърся някаква разрушена църква, където пастирите обикновено нощували с овцете си. В сакристията било израсло смокиново дърво и ако съм копаел в корените му, щял съм да открия заровено съкровище. Но не съм толкова глупав да пресека цялата пустиня само заради това, че съм сънувал два пъти един и същи сън.

След това тръгна и той.

Момчето се изправи с мъка и погледна още веднъж Пирамидите. Те му се усмихваха, усмихна им се и то, а сърцето му преливаше от щастие.

Бе открило съкровището.

Момчето се казваше Сантяго. Когато пристигна в малката изоставена църква, почти се беше стъмнило. Смокиновото дърво все още се издигаше в сакристията и звездите все така се виждаха през полуразрушения покрив. Момчето си спомни как веднъж бе пренощувало тук с овцете си и бе спало спокойно, като се изключи сънят.

Сега бе дошло тук без стадото си. Носеше лопата.

Дълго стоя неподвижно, съзерцавайки небето. После извади от дисагите си бутилка вино и отпи. Спомни си за нощта в пустинята, когато пак се бе любувало на звездите и бе пило вино с Алхимика. Мислеше за това колко много път бе изминало и по какъв странен начин Бог му бе посочил съкровището. Ако не бе повярвало в повтарящия се сън, ако не бе срещнало циганката, царя, крадеца, ако… „Добре де, списъкът е твърде дълъг. Но поличбите ми показваха пътя и бе невъзможно да сбъркам“, каза то на себе си.

Неусетно заспа и когато се събуди, слънцето беше високо в небосклона. Започна да копае в корените на смокинята.

„Ах ти, стар магьосник — мислеше си момчето. — Знаел си всичко. Затова остави злато, за да мога да се върна и да дойда в тая църква. Монахът се разсмя, когато ме видя отново в манастира, целият в дрипи. Не можеше ли да ми спестиш всичко това?“

„Не — чу момчето да казва вятърът. — Ако ти бях казал, нямаше да видиш Пирамидите. А те са много красиви, нали?“

Това бе гласът на Алхимика. Момчето се усмихна и продължи да копае. Половин час след това лопатата му се удари в нещо твърдо. След един час пред момчето стоеше сандък, пълен със старинни испански монети от чисто злато. В сандъка имаше и скъпоценни камъни, златни маски с бели и червени пера, каменни идоли с инкрустирани върху тях брилянти. Предмети от едно владичество, което страната отдавна вече не си спомняше и за което завоевателите бяха забравили да разкажат на децата си.

Момчето извади от дисагите Урим и Тумим. Бе си послужило с камъните само веднъж, на един пазар, рано сутринта. Защото животът му, а също и пътят му, открай време бяха изпълнени с поличби.

Сложи Урим и Тумим в златния сандък. Те също бяха част от съкровището му, тъй като му напомняха за един стар цар, когото то никога повече нямаше да срещне.

„Животът наистина е щедър към тези, които следват Личната си легенда“, помисли си момчето. Сети се, че трябва да отиде в Тарифа и да даде една десета от всичко това на циганката. „Циганите наистина са много хитри“, реши момчето. Може би защото много пътуват.

Ала вятърът отново задуха. Това бе източният вятър, който идваше от Африка. Този път обаче не носеше мириса на пустинята, нито пък заплаха от мавърско нашествие. Носеше парфюм, който момчето добре познаваше, а също и звук от целувка. Приближаваше се съвсем бавно, докато накрая спря на устните му.

Момчето се усмихна. Тя за пръв път правеше това.

— Идвам, Фатима, идвам — каза то.

© 1988 Паулу Коелю

© 1997 Даниела Петрова, превод от португалски