възможно.

Върнаха се при вратата на манастира. Алхимикът раздели златния диск на четири.

— Това е за теб — каза той, подавайки един къс на монаха. — За твоята щедрост към поклонниците.

— Получавам прекалено много за щедростта си — отвърна монахът.

— Никога не казвай това. Животът може да чуе и следващия път да ти даде по-малко. После се приближи към момчето.

— А това е за теб. За да платя това, което оставих на предводителя.

Момчето понечи да възрази, тъй като това бе много повече, отколкото бе изгубило. Но понеже бе чуло съвета, който Алхимикът даде на монаха, нищо не каза.

— Това е за мен — каза Алхимикът, оставяйки за себе си една четвъртина, — тъй като ще трябва на връщане да пресека отново пустинята, а войната между клановете не е свършила.

Взе четвъртия къс злато и отново го подаде на монаха.

— А това е за момчето. В случай, че му потрябва.

— Но нали отивам при съкровището си — отвърна момчето. — Вече съм толкова близо до него.

— Сигурен съм, че ще го откриеш — каза Алхимикът.

— Защо тогава оставяте това?

— Защото първо крадецът, а после предводителят ти отнеха всичките пари, които ти беше спечелил по време на пътуването си. А аз съм стар и суеверен арабин, който вярва в пословиците на страната си. Една от тях гласи: „Онова, което се е случило веднъж, може никога повече да не се случи. Но всичко, което се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети път.“ Качиха се на конете си.

— Искам да ти разкажа една история за сънища — каза Алхимикът.

Момчето доближи коня си до неговия.

— В древен Рим, по времето на император Тиберий, живял един много добър човек, който имал двама синове. Единият бил военен и когато влязъл в армията, го изпратили в най-далечните провинции на Империята. Другият бил поет и цял Рим се възхищавал на хубавите му стихове.

Една нощ старецът сънувал сън. Явил му се ангел и му казал, че единият от синовете му ще се прочуе със словата си, които бъдещите поколения ще повтарят по цял свят. Старият човек се събудил, плачейки от радост, и благодарил на живота, който бил толкова щедър към него и му бе разкрил нещо, с което всеки баща би се гордял.

Наскоро след това старецът умрял, опитвайки се да спаси дете, което щяло да попадне под колелата на една колесница. Тъй като бил живял честно и праведно, отишъл право в рая и там срещнал същия ангел, който му се явил в съня.

„Ти беше добър човек — казал му ангелът. — Съществуването ти бе изпълнено с любов, а смъртта ти бе достойна. Готов съм да осъществя всяко твое желание.“

„Животът също бе добър към мен — отвърнал старецът. — Когато ти се яви в съня ми, почувствах, че усилията ми не са били напразни. Защото стиховете на сина ми ще останат за бъдещите поколения. За себе си нищо не искам. Всеки баща обаче би се гордял, ако можеше да види славата на детето си, което е отгледал и възпитал. Бих искал да погледна в далечното бъдеще и да чуя думите на моя син.“

Ангелът докоснал стареца по рамото и двамата се пренесли в далечното бъдеще. Озовали се на огромен площад с хиляди хора около тях, които говорели на някакъв странен език.

Старецът заплакал от радост.

„Знаех, че стиховете на сина ми, който е поет, са много хубави и ще живеят вечно — през сълзи казал той на ангела. — Бих искал да ми кажеш кое точно от стихотворенията му рецитират тези хора.“

Ангелът се приближил до стареца и грижливо го отвел да седне на една от пейките на огромния площад.

„Стиховете на сина ти, който бе поет, бяха много известни в Рим — казал ангелът. — Всички ги харесваха и се развличаха с тях. Но когато свърши царуването на Тиберий, стиховете на сина ти бяха забравени. Думите, които чуваш, са на другия ти син, който влезе в армията.“

Старецът погледнал изненадано ангела.

„Синът ти бе изпратен на служба в много далечна провинция и стана центурион. Беше добър и справедлив човек. Веднъж един от слугите му се разболял толкова тежко, че бил на смъртно легло. Синът ти чул да се говори за някакъв равин, който умеел да лекува всички болести. Тръгнал да го търси и вървял много дни. По пътя обаче открил, че човекът, когото търсел, бил Божият Син. Срещнал други хора, които били излекувани от него, научил проповедите му и се покръстил в неговата вяра, въпреки че бил римски центурион. Докато най-сетне една сутрин се явил пред Равина.“

Разказал му за болестта на слугата си. Равинът се съгласил да отиде в дома му. Ала центурионът бил вярващ и поглеждайки право в очите на Равина, разбрал, че стои пред Божия Син, когато хората около тях се изправили.

Тогава синът ти казал на Равина следните думи, които никога не били забравени: „Господи, не съм достоен да влезеш в дома ми, но е достатъчно да кажеш само една дума, и моят слуга ще бъде спасен.“

Конят на Алхимика се раздвижи.

— Всеки човек на Земята, независимо с какво се занимава, винаги играе главната роля в Историята на света — каза той. — И обикновено не знае за това.

Момчето се усмихна. Никога не бе мислило, че животът на един пастир е толкова важен.

— Сбогом — каза Алхимикът.

— Сбогом — отвърна момчето.

Вече два часа и половина момчето вървеше през пустинята и се опитваше да следи внимателно това, което казваше сърцето му. Защото сърцето му трябваше да открие точното място на скритото съкровище.

„Където е съкровището, там ще бъде и сърцето ти“, бе казал Алхимикът.

Ала сърцето му говореше за други неща. Разказваше с гордост историята на един пастир, който бе изоставил овцете си, за да следва присънилия му се два пъти сън. Разказваше за Личната легенда и за много мъже, постъпили като него и тръгнали да търсят далечни земи или красиви жени, опълчвайки се срещу предразсъдъците и убежденията на съвременниците си. През цялото време говореше за пътувания, открития, книги и големи промени.

Едва когато започна да изкачва една дюна, сърцето му прошепна в ухото: „Внимавай къде точно ще заплачеш, защото на това място ще бъда аз, а също и съкровището ти.“

Момчето тръгна бавно нагоре по дюната. Небето бе осеяно със звезди и отново имаше пълнолуние — бяха пътували цял месец през пустинята. Луната осветяваше дюната и от тази игра на светлини и сенки пустинята приличаше на развълнувано море. И момчето си спомни за деня, в който бе пуснало коня си да върви свободно из пустинята, а Алхимикът бе възприел това като добър знак. Луната отново осветяваше мълчанието на пустинята и дългия път на хората, тръгнали да търсят съкровища.

След няколко минути момчето стигна до върха на дюната и сърцето му трепна. Осветени от луната и белотата на пустинята, пред него се издигаха в цялото си величие и тържественост египетските Пирамиди.

Момчето падна на колене и заплака. Благодареше на Бога, че е повярвало в Личната си легенда и че е срещнало царя, търговеца, англичанина и Алхимика. Благодареше най-вече за това, че е срещнало едно момиче от пустинята, което му бе помогнало да разбере, че Любовта никога не може да отклони един човек от Личната му легенда.

От върха на Пирамидите хилядолетията гледаха момчето. Ако поискаше, то можеше още сега да се върне в оазиса, да се ожени за Фатима и да заживее като обикновен пастир. Алхимикът също живееше в пустинята, въпреки че разбираше Световния език и можеше да превръща оловото в злато. Момчето не беше длъжно да разкрива пред никого знанията и уменията си. Докато вървеше към Личната си легенда, бе научило всичко, което му беше необходимо, и бе изживяло всичко, за което мечтаеше.

Но беше стигнало до съкровището, а една работа е свършена само когато е достигната крайната цел. Тук, на тази дюна, момчето бе заплакало. Наведе поглед към земята и видя, че там, където бяха капнали сълзите му, минава един бръмбар. По време на живота си в пустинята бе научило, че в Египет бръмбарите са символ на Бога.