— Какво правят тия немци на борда на моя кораб? Говори, Каменна глава.

— Засега зная по-малко от вас, коменданте. Един от тези дебели и червендалести тевтонци, натъпкани с наденици и бира, е един стар наш познат.

— Кой е?

— Патре!… — извика в този момент Хулбрик, дърпайки се, за да се хвърли отново към бретонеца.

— А! Човекът, който ти беше съблякъл, след като го беше напил — каза корсарят, смеейки се.

— Да, коменданте. Бяха хубави времена, когато този здравеняк, капитан Таверна, ни уверяваше, че ни предлага отлежало вино от петнадесет години…

— От своя умрял пиян баща — каза малкият Флок. — Този кръчмар беше един голям негодник.

— Не говори лошо за майстор Таверна. Без него ти не би бил сега на борда на кораба.

— Впрочем ще престанете ли най-после? — запита корсарят нетърпеливо. — Какво търсят тези немци на моя кораб? Сигурно нямат добри намерения: истина ли е, майстор Хулбрик?

— Позволете аз да отговоря, сър — каза един моряк, като излезе напред.

— Говори по-бързо.

— Току-що бяхме поправили преградната стена на кораба, когато тези галантони излязоха. Но ми се струва, че не са могли да се отдалечат от Света Барбара.

— Дявол да ги вземе всички луканки на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Те са искали да ни изпратят във въздуха, ако…

— Мълчи, дяволски бърборко! — извика корсарят. — Сега, майстор Хулбрик, какво правехте в моя кораб със своите приятели?

— Говори, кумец пира-пира — каза бретонецът, който не можеше да мълчи дори пет минути.

Бедният Хулбрик беше пребледнял. Повдигна два-три пъти ръце към небето, като че ли искаше да призове невидими свидетели, после пробърбори: — Уверявам ви, че се качихме на кораба, за да се върнем вкъщи. Стига война.

— И ти избяга върху моя кораб? — запита корсарят сър Уилям.

— Не видяхме друг в онази нощ.

— В коя нощ?

— През нощта, когато бомбардираха форта Мултри.

— Но къде бяхте вие?

— Върху кораба, наречен „Бристол“.

— Този, който беше в средата на канонадата?

— Я, патре.

— А, безделнико! — извика Каменна глава, като изблъска другите и размаха юмруците си. — Моят комендант твой баща?… Ти не си, доколкото зная, син на пруски принц, за да се надяваш толкова.

— Ти ли си господарят — избърбори нещастникът.

— Аз съм друг човек, мой мили пира-пира; аз не съм барон…

— Успокой се, старче — извика корсарят сър Уилям.

— Ако аз съм стар, то нека ме хвърлят в морето — отвърна бретонецът. — Кълна се във всички луканки на майстор Таверна и във всички камбани на онзи свят! Ето как свършват верните моряци, които са излагали толкова пъти кожата си, за да спасят своя комендант и неговия кораб!

— Старче мой — каза сър Уилям с голяма нежност в гласа, — стига си бъбрил, върви да провериш тези господа да не са поставили някоя мина до Света Барбара.

— Кълна се…

— В пира-пира!… — извика малкият Флок, тръгвайки подир капитана, който беше придружен от моряци със запалени фенери.

Страхът от възможността да бъде разбит корабът и да бъдат хвърлени във въздуха всички хора беше смразил екипажа. Дори господин Хауърд беше пребледнял и гледаше вторачено сър Уилям, като че искаше да го запита дали „Гръмотевица“ е обречена да свърши своите дни. Но баронът, винаги спокоен, хвана с една ръка немеца и го накара да седне върху един от топовете и го запита:

— Е, ти, Хулбрик, сега разкажи ми всичко от началото. Внимавай добре, защото на борда ни е палачът на Бостън… Струва ми се, ти го познаваш.

— Я, я.

— Говори, впрочем, ако искаш да си спасиш кожата.

— Аз искам да се върна в Германия.

— Но моят кораб не отива в Европа, мили мой.

— Това не е важно, аз искам да напусна Америка.

— Казаха ми, че джобовете ти са пълни със стерлинги. Англичаните плащат много щедро на наемниците, които събират от малките градове на Германия.

— Покажете ги веднага! — каза корсарят, насочвайки единия от пистолетите си.

Немецът изплашен изтърси джобовете си. От тях изпада истински дъжд от монети.

— И вие — каза корсарят, обръщайки се към останалите.

Тримата нещастници се приближиха и се отърваха от това толкова компрометиращо злато.

В същия момент Каменна глава, малкият Флок и две дузини моряци изпълниха кувертата около мачтата, вдигайки шум и олелия до небето. Между всички гласове баронът долови само една дума:

— Бомба!

— Тихо! — извика корсарят. — Викате, като че ли сте осъдени на смърт и не ще видите утре да изгрява слънцето над Атлантика… Каменна глава, остави твоите възклицания и говори бърже.

— Една бомба, коменданте.

— Къде беше скрита?

— Близо до вълнолома на Света Барбара, с филтър, дълъг два метра. Кълна се… щяха да ни хвърлят във въздуха, ако вие не ни бяхте казали да проверим.

— Беше ли запален фитилът?

— Не още.

— Ще платим на предателя.

Като стискаше майстор Хулбрик така силно, че костите му изпращяха, той направи знак на господин Хауърд.

— Сега, майстор Хулбрик — каза корсарят, седейки на едно буре, — развържи езика си и внимавай какво ще кажеш.

— Патре… — промърмори немецът.

— Остави настрана „патре“. Не съм човек, когото можеш да трогнеш. Кой ви снабди с тази бомба и фитил?

Немецът почеса едното си ухо, после другото и погледна върховете на обувките си.

— Кълна се в една камбана и тридесет рога от бизон на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Не бих му дал и една глътка вода, докато не каже всичко. Щях да му дам и бира и суджуци, но то какво излезе.

— Патре…

— Какъв небесен баща!… Бърже, говори! Комендантът иска да знае всичко.

— Лорд Клинтън… — отговори накрая немецът след дълга въздишка.

— За да разбиете моя кораб? — запита корсарят със стиснати зъби.

Немецът кимна утвърдително.

— Не влиза ли в този заговор и предателят маркиз Халифакс?

— Чух лорд Клинтън да говори за маркиза.

— Ах, куче проклето! — изръмжа корсарят с искрящи от гняв очи. — Не му стига, дето открадна годеницата ми!… А и праща предатели да ме убият.

Обиколи три-четири пъти около бурето, после се спря и запита немеца:

— Колко са ви дали?

— Сто стерлинга.

— И за една такава мизерна сума, вие, безделници, щяхте да изпратите двеста души във въздуха!?

— Не хора, патре. Само корабът. Аз не бих си позволил да оставя да умре моят приятел с твърдата