— Никога бретонците не са ранявани в краката; винаги в главата.

— Бомбите не избират, те се пръскат както могат, като сапунени мехури.

— Ще видим.

— Но аз не искам да правя опит.

Каменна глава, който държеше фитила в ръка, очаквайки неговите помощници да напълнят любимия му топ, го огледа и като се засмя, каза:

— И аз ни най-малко. Сега трябва да пукаме главите на англичаните.

Както бяхме казали, сражението се водеше с голямо ожесточение и от двете страни. Английският адмирал Пит-Пакър и лорд Кемпъл окуражаваха екипажите, като се надяваха, че скоро ще превземат форта.

Нощта, твърде тъмна, от време на време беше осветявана от големи светкавици. Един ужасен шум се разнасяше през залива, достигайки до Бостън и Чарлстаун. Големи гранати и горещи куршуми свистяха във въздуха, оставяйки след себе си огнени дири.

Англичаните се биеха яростно, решени да преминат препятствието; но не по-слабо се защитаваха хората на полковник Мултри. Техните снаряди от голям калибър падаха по неприятелските кораби, докато леката артилерия сипеше градушка от шрапнели и избиваше много хора. Корабът на сър Уилям се насочи към корабите „Алтионе“, „Сфинкс“ и „Сирена“, които бяха хвърлили котва срещу остров Съливан и ожесточено нападаха полковника и корсаря.

— Ще се пукна от смях! — извика Каменна глава между две канонади. — Ще оставим тук техните мачти и така „Гръмотевица“ ще бъде отмъстена.

Тази нощ щастието не беше на страната на английските моряци, които се бяха настанили неблагоразумие в плитките канали.

Каменна глава обстрелваше колкото можеше повече хора, изглежда, беше изоставил идеята да остави тук мачтите на неприятеля.

— Назад, малки Флок! — извика той. — В ръцете са ни тези ръмжащи кучета. Нареди да донесат друга картечница! Гледай как ще разтроша мостовете на тези кораби.

Грохотът от тежката и леката артилерия нарастваше. Макар да бяха притиснати от истинска буря от желязо, чугун и олово, вследствие на което наоколо хвърчаха ръце, крака, глави, английските екипажи не бяха загубили своето прословуто спокойствие. Те се бяха събрали около храбрите си и способни офицери и се готвеха да изоставят на повърхността трите кораба, преди да беше дошла окончателната развръзка.

Първи от строя беше излязъл „Бристол“. От много часове той вече не отговаряше на гърмежите от форта и военния кораб. Положението му бе твърде критично. Капитан Морис, командващият го, се мъчеше да го спаси, въпреки че повечето от екипажа бяха загинали и тежко ранени.

— Удряйте навътре! — не преставаше да вика сър Уилям.

Заповедите му не отиваха напразно. За разлика от форта, който разредяваше своите гърмежи по липса на муниции, „Гръмотевица“, много щастлива през дългите кръстосвания, не преставаше да сее куршуми, бомби и снаряди.

Към седем часа на другата сутрин на „Бристол“ не бяха останали много хора; корабът се пълнеше с вода, заседнал върху пясъчен остров. Половин час по-късно капитан Морис, който се беше заклел да не сваля знамето, падна ранен от куршум в крака. Отнесоха го в каютата му.

Не след дълго той издъхна, докато корабът, почти опустял, плаваше към брега. След малко той се разби в скалите на Лонг Айланд. Не по-добра съдба имаха и другите кораби, навлезли в канала: „Сфинкс“, „Алтионе“ и „Сирена“, бяха изгубили много хора от куршумите на военния кораб. Въпреки всичко двете ескадри устояваха на защитниците на форта чак до вечерта.

Към седем часа вечерта всички кораби, повече или по-малко смазани, с почти избити екипажи, след като бяха устояли четиринадесет часа на храбростта и гнева на американците, изоставиха окончателно намерението си и поради още една причина: смелите корсари, натоварени върху малки лодки, бяха слезли, за да подновят мунициите на форта.

Към полунощ всичко беше свършено и капитан Каменна глава, след като беше останал още един път невредим след такъв ужасен бой, си позволи лукса да изпие в компанията на малкия Флок една бутилка старо вино, възседнал любимия си топ.

Една седмица по-късно след голямата победа на американците „Гръмотевица“, снабдена с нова мачта, с провизии и муниции, напусна водите на форта Мултри. Не беше сама; придружаваше я американската флотилия, състояща се от корабите „Гълъб“, „Алфред“, „Андреа Дориа“, „Себастиано Кабот“ и „Провидение“, със сто и шест топа и с повече от петстотин доблестни моряци, прекарали повече от живота си в кръстосване на Атлантика.

Важна новина беше дошла от една малка лодка, важна за американците и неприятна за сър Уилям, който не забравяше нито за миг Мари Уентуърд и маркиз Халифакс. Комендантът на малката и здрава лодка беше разказал впрочем, че една голяма ескадра, командвана от лорд Дунморе, след като беше търсил място да слезе на брега на Виржиния, устоял на ужасните бури, се приближаваше. Освен това голям брой кораби, които лорд Хоув търсеше да заведе към Ню Йорк, поради изненада от насрещен вятър и бури, бяха попаднали в ръцете на флотата на лорд Дънмор.

Една надежда се промъкваше в сърцето на барона, че корабът на маркиза може би е сред тези, идващи от Европа, които бяха изненадани от циклона. И защо не? Каменна глава, като истински бретонец, виждаше много надалеко. Той беше предсказал, че кораба, похитил русата Мари Уентуърд, ще го намерят в това място на Атлантика. „Кълна се във всички камбани на Бретан! — беше казал той на малкия Флок. — Ще направим едно великолепно кръстосване, докато американската ескадра, това е мое мнение, прави твърде малко…“

„Гръмотевица“ едва беше тръгнала, когато от отвора на платформата се вдигна страшна врява:

— Вие се криете? Безобразници!

— Ние сме войници!

— Но какви войници!… — отговори гърмящият глас на кормчията. — Какво сте правили тук, безобразници? Искали сте да ни хвърлите всичките! Ето ви ритници. На кувертата, на кувертата, нещастници!

Каменна глава и малкият Флок, чувайки тези викове, се отправиха към отвора, последвани от барона и палача на Бостън.

Четирима души идваха към тях, удряни с юмруци и ритници, придружени с безкрайни заплашвания и псувни.

— Смърт на предателите!

— Джобовете им са пълни с английски стерлинги.

— Мошеници!

— Ще ви обесим всички на най-високите мачти.

Четиримата нещастници, почти пребити от юмруците и ритниците, които се сипеха върху тях, бутани и влачени, достигнаха най-после до кувертата на кораба.

Вик на изненада се изтръгна от устата на Каменна глава и малкия Флок, когато в лицето на единия от нещастниците познаха човек, с когото бяха станали приятели при обсадата на Бостън.

— О, майстор Хулбрик, не си ли спомняте вече за вашия кумец? — го запитаха те.

Германецът, като чу този глас, се отскубна от моряците, повдигна ръцете си към небето и извика:

— Патре, тези палачи искат да ме обесят!

— Патре бях в Бостън, но не и тук. Не ще ви плащам вече опушените луканки.

Каменна глава направи един заповеднически жест на моряците да престанат да бият тези четирима нещастници, които изглеждаха повече умрели, отколкото живи. В този момент сър Уилям, придружен от своя помощник, се яви на кувертата.

— Бунт ли има на борда? — поставяйки ръцете си на двата пистолета, които носеше винаги на колана си.

След това, като забеляза четиримата души, държани здраво от моряците, запита: