— Слез веднага от лодката и го доближи. Внимавай да не е тримачтникът на маркиза.

— Възможно ли е?

— Гледай също и ти. Имаш силни очи. Виждаш ли там?

— Да, Каменна глава, виждам един кораб с разкъсани от бурята платна.

— Не ти ли прилича на тримачтника?

— Да, какво ще стане сега?

— Не се страхувай, и те ще се разбият, както предполагам, в скалите на Флорида, както и ние.

— Но какво ще правим на този тъжен полуостров, населен с жестоки индианци?

— Ще опитаме удоволствието от мъките на стълба.

— И ми го казваш така хладнокръвно?

— Един моряк, мили мой, никога не трябва да се надява, че ще остарее.

— Не можем ли да пресечем пътя на тримачтника по някакъв начин?

— В тази буря? Ти си луд. Но аз мисля за начина, по който ще спасим русата мис.

— По какъв начин?

— Кой дявол донесе всички любопитни от ада? — каза разгневен капитанът. — Стой близо до мен, гледай и мълчи. Не можеш ли? А ти как си, Хулбрик?

— Боли ме стомахът — отговори Хулбрик.

— Повръщай спокойно. Морето ще измие всичко.

Тримата насядали около макарата замълчаха и продължиха да наблюдават урагана. Атлантикът се бе превърнал в страшна развълнувана маса. Вълни, по-високи от десет метра, тласкаха от всички страни кораба, който подскачаше високо и караше да се разбърква стомахът на Хулбрик. Тримата се бяха уловили за макарата за вдигане на тежести и не изпускаха от очи тримачтника, който по странен начин следваше техния разнебитен кораб.

Изведнъж силен удар разклати кораба из основи. Каменна глава извика.

— Към дъното ли отиваме? — запита младежът.

— Не, този път се отървахме като по чудо.

— Е, тогава защо извика?

— Защото тримачтникът няма кормило и се носи от урагана, вместо да се постарае да го избегне.

— Ние не бихме ли могли по някакъв начин да избягаме от този проклет кораб?

— Сега, когато знам, че не може да бъде управляван, не желая и да избягаме от него.

— Харесва ли ти възможността да попаднеш в ръцете на маркиза и да опиташ здравината на английските въжета?

— Аз вярвам, малки Флок, че този път ще можем да измъкнем от ръцете на този маркиз русата мис. Имам една идея, която ми се струва великолепна.

В този момент търговският кораб получи такъв силен удар, че всички тела на убитите животни, които бяха останали на палубата, подскочиха и бяха отнесени от голямата вълна, която беше причинила удара. Същата участ би сполетяла и тримата нещастници, ако не бяха се заловили здраво за макарата. Около кораба се образуваха големи вълни, които се разбиваха сякаш в някакви препятствия с голям шум.

В някакви препятствия, но какви? Дали бяха скали, или пясъчни дюни?

— Достигнахме ли вече брега? — запита с безпокойство младежът.

— И аз не мога да забележа, тъй като светкавици не прорязват тъмната нощ.

— А тримачтникът?

— Дявол да го вземе, този маркиз има още късмет. Ето че светлината на техния кораб се отдалечава към север. Изглежда, че са успели да си поправят кормилото.

— Ще се спасят ли, или ще се разбият?

— Това бих могъл да ти кажа по-късно.

— Ас нас какво ще стане? Ще можем ли да си послужим с лодката?

— В такова море? Но ето че сме съвсем близо до брега. Смелост, момчета! Сигурно още един път ще се разбием в скалите и дали ще останем живи, никой не знае!

Само на няколко мили от тях започнаха да различават някаква земя, но коя беше тя? Може би Флорида? Така казваше старият капитан.

Още една голяма вълна и корабът връхлетя върху скалите. Силен трясък заглуши корабокрушенците. Изпопадаха и малкото предмети, които бяха останали върху палубата. Вълни достигнаха чак до пътниците и ги опръскаха с пясък, след това пак се върнаха и сляха с водите на океана.

— Свърши ли се танцът? — запита малкият Флок, търкайки очите си, пълни с пясък.

— Така ми се струва.

— Дали корабът се е разбил?

— Никога не съм чувал такъв трясък, въпреки че съм моряк от шестгодишна възраст.

— Дали ще можем да се измъкнем?

— Почакай, момче! Вълните помитат всичко от носа на кораба до задната му част.

— Въпреки всичко не можем да останем завинаги тук.

— Измъчвани от глад — добави Хулбрик.

— Ах, ти, лакомнико! Нищо не е останало от зверовете, които убихме — каза Каменна глава. — Вълните отнесоха всичко.

— Но аз съм много гладен.

В този момент една друга вълна обля кораба, обаче не можа да достигне до пътниците.

— Добър знак е, щом вълните намаляват — каза капитанът. — Ела, малки Флок.

Слязоха в долната част на кораба, но веднага се върнаха назад, тъй като водата нахлуваше в многото пробити места и обещаваше корабът скоро да бъде наводнен.

— Корабът се е натъкнал на скалите и е неподвижен, като че ли е закотвен с много котви — каза старият бретонец.

— Изглежда, че корабът тук ще свърши своите дни — обади се младежът.

Още няколко вълни една подир друга заливаха кораба със страшна сила, като носеха със себе си и пясък, но корабът не се помръдваше.

— Каменна глава — каза малкият Флок. — Мъртви ли сме?

— Струва ми се, че съм още жив.

— Засега…

— Също и за по-късно, надявам се. Заседнали сме върху едни скали и корабът не ще се помръдне.

— В такъв случай ние ще го напуснем.

— Ти си луд! Ще трябва да почакаме малко и едва по-късно ще напуснем кораба, както можем.

Той се покачи по стълбата и като подаде глава навън през отвора на палубата, нададе вик от ужас.

Никой, колкото и смел да бъде той, не би могъл да се придвижи напред.

Едно страшно зрелище се откри пред младия шегобиец. Цялата куверта бе покрита от телата на кръвожадни големи акули, които бяха подушили кръвта на убитите животни и бяха наводнили палубата.

— Видя ли, малки Флок? — запита Каменна глава.

— Ох, сърцето ми престана да бие.

— От толкова малко ли се изплаши? Нали имаме още куршуми, ще се отървем от тези проклетници. Донесете пушките и ти, малки Флок, кажи ми, виждал ли си друг път подобна гледка?

— Никога!

— А ти, Хулбрик?

— И аз не съм виждал, патре!

— Даже и аз не съм виждал никога досега. Може би моят дядо е видял някога през дългите си пътувания.

— Не ти ли е разправял?

— Бях твърде малък, за да го разбера, а и бях много зает да гледам историческата лула.

Десет-дванадесет акули продължаваха да скачат по дърветата и по стените. Палубата приличаше на