Един слънчев лъч проби тъмните облаци, които покриваха всичко наоколо, и освети скалите, където беше Каменна глава. Той извика силно. На двадесет крачки от себе си той видя лодката, закачена на две скали да стърчи с разбити страни.

— Трябва да са вътре! — извика. — При такъв удар не биха могли да останат живи!

Забърза се натам и излагайки се така повече от двадесет пъти на риска да бъде отнесен от вълните, които се удряха в скалите, той достигна до лодката.

Тя беше изхвърлена с такава сила, че всички части, които не бяха от желязо, бяха изпочупени, а железните части бяха изкривени и кормилото — отскочило настрани. Бретонецът погледна с безпокойство вътре и не видя нито малкия Флок, нито немеца. Припасите по странен и необясним начин бяха останали по местата си, без да бъдат изхвърлени навън от противоудара.

— Защо морето ми открадна малкия Флок? — крещеше бретонецът, заканвайки се с юмрук на океана, който бучеше с адски шум… — Но невъзможно е да са умрели. Както аз се спасих, може би и те са имали щастливия късмет и са се спасили. Напред, напред, малодушни Каменна глава! Докато имаш сила, търси ги и ги намери — говореше бретонецът, който и в най-голямата си тревога не можеше да мълчи.

Взе една старинна пушка и една секира и се отправи отново да ги търси. На едно място забеляза, че албатроси и други морски птици се вият над едни скали. Каменна глава познаваше отдалече тези лоши птици и затова гръмна, без да бъде сигурен, че ще уцели.

— Там има приятел! — извика той. — Където има умрели, тези каналии се натрупват.

Прицели се и пак гръмна.

Гърмежът се смеси с шума на морето. Бретонецът се отправи по посока на гърмежа, той бързаше колкото му позволяваха силите, като не изпускаше брега. Камъните се набиваха в краката му, но той не спираше. На петнадесет-двадесет крачки той се наведе над едно легло от морска трева, което беше толкова широко, че можеше да побере няколко души. Човешко тяло лежеше върху тревата.

— Хулбрик! — извика бретонецът. — А малкият Флок?… Да помислим за този сега.

Върна се бързо към лодката, взе една бутилка джин и се върна веднага към бедния Хулбрик, който изглеждаше пребит.

— Ох, майстор пира-пира — извика той.

Чувайки този добре познат глас, Хулбрик отвори най-напред едното си око, после другото и каза:

— А, патре!… Аз съм много зле!

— Счупен ли ти е гръбначният стълб?

— Не ми се вярва.

— Тогава няма да умреш. Видя ли някъде малкия Флок?

Смях отговори на това запитване. Младият шегобиец, винаги весел, се беше изправил бързо от едно меко леговище и си разтриваше изтръпналите хълбоци.

— Нищо счупено, а, момче?

— Не знаеш ли, че бретонците са еластични като рибите? — отвърна малкият Флок.

— Бретонците не умират от друго, освен от топовни снаряди.

— Лодката как е?

— Разбита.

— Тогава ние сме затворници.

— Засега — да!

— И как ще живеем?

— Не се безпокой напразно. Както виждаш, аз съм въоръжен. В лодката също има още една пушка, после сме запасени с един албатрос, който току-що убих. Той е твърд като пиринейско магаре, но когато стомахът ти е празен, всичко е добро и апетитно. Можете ли да вървите?

Хулбрик и младежът се погледнаха и после напрягайки всичките си сили, последваха капитана, накуцвайки. След пет-шест минути достигнаха до лодката. Прегледаха какво бе останало в нея и което можеше да се използува, извадиха навън.

— А сега да ви предложа нещо, момчета — каза Каменна глава. — Да похапнем.

Беше истинско чудо, че и тримата се бяха спасили и можеха да ходят, вместо да отидат на дъното на Атлантика и да са станали вече храна на рибите.

Започна отново да вали, а морето продължаваше да бъде все така лошо около скалите. Планини от вода се разбиваха една след друга със страшен рев. Малкият Флок, подпомогнат от Хулбрик, преместиха останалите припаси на сухо, като не забравиха и няколкото литра вино, което можеше да се нарече оцет.

— Каква мизерия! — мърмореше старият бретонец, който се беше настанил под един импровизиран покрив върху сухата трева. — Не бихме изтраяли дълго с тези провизии.

Той остави двамата младежи да подредят лагера, а сам отиде да прибере убития албатрос, който беше голям на вид, но лек, понеже беше с много перушина.

Настанени под покрива на сухо и под рева на морските вълни, те седнаха да обядват, но това не беше ядене, а разкъсване на твърдото месо от албатроса със здравите им и силни зъби.

— Какво хубаво време за ловене на риба — рече бретонецът, който беше потънал в мекото легло под навеса. — Няма ли да престане да вали? То, океанът като се разгневи, продължава със седмици. Малки Флок, дай да пием, бързо!

Малкият Флок му подаде бутилка шампанско, чиято тапа отхвръкна настрана под силния удар на ножа на Каменна глава. Скъпоценната течност бе готова да избяга, но предвидливият капитан, който беше свалил предварително шапката си, запуши отвора на шишето.

— Истинско шампанско! — извика младият хитрец.

— Също такова, каквото моят дядо донасяше някога — каза Каменна глава и надигна бутилката.

— Остави и за нас по малко, и ние заслужаваме да опитаме тази бутилка.

— Вярно е! — отговори капитанът. — Аз съм истински егоист. Пресушете всичко, което е останало, приятели!

— Аз благодаря, не искам да пия — рече немецът.

Малкият Флок изпразни бутилката до дъно, страхувайки се да не би Каменна глава да му я отнеме.

— Какво ще кажеш за това вино?

— Че не съм пил никога по-хубаво — рече младежът.

— И аз ще потвърдя същото. Моят дядо…

— Този, който ти беше оставил историческата лула ли? — прекъсна го шегобиецът.

Вик се изтръгна от устните на Каменна глава при спомена за лулата. Той я беше забравил и сега започна трескаво да я търси из джобовете си. От удара при корабокрушението лулата се беше сплескала. Капитанът прокара ръка по оросеното си от пот чело и промърмори с развълнуван глас:

— Пушил съм с нея тридесет години! Баща ми и дядо ми са изпушили с нея планини от тютюн. Спасявал съм я при всички корабокрушения, а сега е счупена завинаги.

— Ти се заблуждаваш, Каменна глава, все пак можеш да пушиш от хубавия тютюн.

— Да, но не с тази лула, донесена от Батц.

За тяхно щастие тютюнът, подарен от Волф, не се беше измокрил. Те пушиха известно време с особено удоволствие, когато изведнъж малкият Флок забеляза едно бяло-сивкаво петно в морската далечина.

— Кораб! — извика младежът, който беше оскубал убития от Каменна глава албатрос и се изправи на крака сред облак от перушина. — Какво ли ще стане, ако това се окаже неприятелският тримачтник? Господ да ни е на помощ!

С два скока той се намери при Каменна глава, който беше успял да заспи и сега хъркаше, стискайки между зъбите си строшената историческа лула.

— Ставай, сънливецо, или искаш да те обесят! — извика той.

— Кой говори за въжета? — запита капитанът сънливо.

— Аз, малкият Флок. Струва ми се, че тримачтникът се приближава.

— Кълна се в сто хиляди камбани! Този проклет лорд още продължава да се интересува от нашите