— Искам в пълна тайна да дойдете с мен в гробището на Кингстед — започна той без всякакво предисловие.
— Където е погребана Люси? — удиви се Артър.
— Да — потвърди Ван Хелсинг.
— С каква цел? — поиска да узнае Артър.
— С цел да влезем в гробницата.
— И след като влезем? — Артър вече едвам се сдържаше да не избухне.
— Ще отворим ковчега.
— Това е прекалено! — изрева Артър, ставайки. — Толерантен съм и съм склонен да изслушвам всякакви неща, стига да са в рамките на човешкото, но да осквернявам гроба на онази, която… — Тук Артър направо се задави от възмущение.
— Бог знае, че бих направил всичко, за да ви спестя болката, приятелю — използва момента, за да продължи Ван Хелсинг. — Но е нужно тази нощ да минем по пътека от тръни, за да не газят занапред пътища от огън краката на онази, която обичате!
— Внимавайте какво говорите, сър! — извика пак Артър.
— Не бихте ли изслушали всичко, което имам да кажа, пък после да съдите?
— Струва ми се справедливо — намеси се Морис.
След кратка пауза Ван Хелсинг отново заговори с видимо усилие.
— Мисис Люси е мъртва, нали? А ако не е точно така?
Артър подскочи.
— За бога! Искате да кажете, че е имало грешка и че Люси е била погребана жива?
— Не съм казал, че е жива, нито пък съм го мислил някога. Това, което искам да кажа всъщност е, че сега тя представлява едно извънредно своеобразно същество непринадлежащо нито към света на живите, нито към този на мъртвите.
— Не била нито жива, нито мъртва! Какъв е този кошмар?
— Има потайности, които хората подозират и усещат и които с течение на столетия са разгадавани от малцина и то само отчасти. Сега ние сме изправени пред една такава мистерия. Но на въпроса: ще ми позволите ли да отрежа главата на мъртвата мис Люси?
— Небеса, не! — изкрещя Артър, изпълнен с ярост. — За нищо на света не ще позволя да бъде обезобразен трупът й. Отидохме твърде далеч, доктор Ван Хелсинг. Какво ви направих, та да ме тормозите така? И какво е сторило това добро и нежно приживе момиче, та сте обхванат от такъв бяс да оскверните гроба му и самото него? Луд ли сте, че говорите такива неща или аз съм луд, че въобще ги слушам? Никога не ще ви дам позволение за каквото и да било. Мой дълг е да пазя гроба й от всякакво посегателство и, Бог ми е свидетел, ще го изпълня!
Ван Хелсинг стана от стола си и каза с тежък и тържествен тон:
— Уважаеми лорд Годалминг, аз също имам дълг за изпълнение; дълг спрямо вас, спрямо нея и спрямо други. И ще го изпълня! Всичко, което искам от вас сега, е да дойдете с мен с отворени очи и уши. Ако когато след това ви задам същия въпрос, вие не сте по-настойчив и от мен за осъществяване на споменатото, тогава все пак ще го извърша, пък каквото ще да става. Размислете малко, приятелю. Защо смятате, че си давам толкова труд и се подлагам на такава мъка? Дойдох от страната си, изпълнен с желание да върша добро. В началото го направих, за да удовлетворя добрия ми приятел Джон, но впоследствие към това се прибави и желанието ми да помогна на едно очарователно и нежно момиче, към което се привързах. На нея, не исках да го споменавам, но се налага, и дадох същото, което и вие: кръв от вените си. Посветих и дни и нощи преди и… след смъртта й. А ако със своята собствена смърт можех да облекча сегашното й състояние и да освободя душата й, нямаше да се поколебая.
Тези тежки и твърдо казани слова впечатлиха Артър. Той взе ръката на стареца и каза със сломен глас:
— Толкова съм объркан, че ми е трудно да схвана какво всъщност имате предвид, но все пак ще дойда с вас, за да видя какво искате да ми покажете.
Глава шестнадесета
Беше без малко полунощ, когато прекатерихме зида на гробището. Ван Хелсинг ни заведе до гробницата и отвори вратата; като видя колебанието ни, хлътна вътре пръв. Последвахме го. Той запали фенера, който носеше, и се обърна към мен:
— Ти вчера беше тук с мен. Кажи, беше ли тялото на Люси В ковчега?
— Беше — отвърнах.
— Чухте ли? — попита той останалите, докато вдигаше капака.
Всички едновременно надникнахме в ковчега. Той се оказа празен! В продължение на няколко минути никой не пророни дума. Накрая Куинси Морис беше този, който наруши царящото мълчание.
— Професоре, аз ви се осланям. Вашата дума е всичко, което искам. При нормални условия никога не бих ви задал въпрос като този, който ще ви задам сега, нито пък бих ви обидил с някакво съмнение, но тази мистерия отива отвъд понятия като „чест“ и „безчестие“. Вие ли отмъкнахте трупа?
— Кълна се във всичко свято за мен, че не съм го пипал.
В продължение Ван Хелсинг им разказа подробно за нашите похождения в гробището, включително и за перипетията с детето. След това обясни, че настоящата нощ, за разлика от предишната, ковчегът пустее, защото той е махнал чесъна и разпятието от вратата с цел да осигури доказателство. После ни помоли всички да изчакаме навън, за да сме видели и чули още по-странни неща. Излязохме оттам в индианска нишка. Последен вървеше Ван Хелсинг, който грижливо заключи след нас. Известно време в мълчание наблюдавахме заниманията, на които се отдаде. Първо той извади от чантата си нещо като възтънка вафла или бисквита, завита в бяла кърпа, а след това някаква белезникава маджунеста паста. След като раздроби на ситно „вафлата“, я замеси с пастата, разтегляйки така полученото в дълги ленти. Тях пък залепи в процепите между вратата и стената на гробницата. Учуден, го попитах какво прави, а Артър и Куинси също занадничаха, изпълнени с любопитство.
— Затварям гробницата, та да не може да влезе — обясни професорът.
— И ще успеете да го сторите с това, което слагате там? — продължих да питам.
— Тъй е.
— А какво всъщност слагате? — Този път въпросът изхождаше от Артър.
— Нафора. Донесох я от Амстердам. Имам индулгенция.
Този отговор като че ли стресна и най-скептичните измежду нас. Запазихме мълчание и при знака му да се изпокрием около гробницата, тутакси се подчинихме.
Чакането бе дълго. По едно време с тихо изсвирване професорът насочи вниманието ни към една бяла фигура, придвижваща се по алеята, носеща нещо тъмно, притиснато о гърдите й. Фигурата се спря и един лунен лъч освети тъмнокоса жена, наведена над русо детенце. След още малко до нас достигна тихичко
