надгробните камъни и решетести огради, като при това неведнъж се проснах върху един или друг гроб. Малко по-нататък, между боровете край водещата до църквата алея белият силует се бе отправил към гробницата. Откъм мястото, където за пръв път бях зърнал този силует, се чу шумолене и приближавайки се, се озовах лице в лице с професора, който носеше в ръцете си малко детенце. Той го приподнесе към мен и прошепна:
— А сега убеди ли се?
— Не — отвърнах по неволно рязък начин.
— Нима не виждаш детето?
— Да, дете е. Но кой го е домъкнал тук? Ранено ли е?
— Ще проверим начаса — каза професорът и със заспалото дете на ръце напуснахме гробището.
След като се отдалечихме на известно разстояние, се спряхме в една дъбрава, където запалихме клечка кибрит, за да огледаме шията на детето. Нямаше никакви наранявания.
— Не бях ли прав? — казах победоносно.
— За щастие пристигнали сме навреме — отвърна професорът.
Сега трябваше да решим какво да правим с отрочето и заобсъждахме въпроса. Ако го отнесяхме в полицейския участък, щеше да се наложи да обясняваме причината за нощното ни блуждаене или поне да разкажем къде и как сме намерили детето В края на краищата решихме да отидем до Хемпстед Хийт и да го оставим на земята, щом чуем някой полицай да се приближава.
Всичко стана според плана ни. Едвам дочули тежките стъпки на полицая в нощен обход, оставихме детето в средата на пътя, така че да не може да не бъде видяно. Скрихме се и чак когато се разнесе възгласът на удивление на полицая, под светлината на чийто фенер попадна детето, се отдалечихме безшумно. Имахме късмета да хванем един файтон, с който се върнахме в града.
Тъй като ме хвана безсъние, използвам случая да запиша всичко това. Но все пак ще трябва да опитам да подремна няколко часа, защото към обед ще дойде да ме вземе Ван Хелсинг за нова „експедиция“.
Когато се наведе над ковчега и вдигна капака му, така се стреснах, че насмалко да припадна. Там лежеше Люси, същата на вид, каквато беше в нощта преди погребението й. Дори бих се осмелил да твърдя, че бе по-хубава от всякога и че човек трудно можеше да повярва, че е мъртва. Устните й бяха по-червени от всякога, а страните й розовееха.
— Какво означава това? — попитах.
— А сега какво ще кажеш? — отвърна с контравъпрос професорът, като в същото време по начин, който ме накара да потръпна, пъхна пръстите си между мъртвите устни, за да изложи на показ едни бели и дълги зъби.
— Погледни — продължи той — По-остри са от преди. Хапе най-вече… — почука по кучешките зъби… — с този и този.
— Още ли имаш някакви съмнения, приятелю Джон?
Пак усетих, че ме изпълва раздразнение. Не можех да приема немислимата идея, която той подхвърляше. Затова и единствено от самоцелното желание да споря подхвърлих нещо, което прозвуча неубедително и в собствените ми уши:
— Върнали са я на мястото й тази сутрин.
— Аха! И освен това да оставим настрана несъществения факт, че никой друг покойник не изглежда така една седмица след смъртта си…
Не намерих какво да възразя, така че останах безмълвен. А Ван Хелсинг впи поглед в лицето на мъртвата, вдигна и клепачите, за да огледа очите й, сетне пак разтвори нейните устни с цел да види повторно зъбите. След което се обърна към мен и каза:
— Имаме пред себе си изключителен случай: двойнствен живот, който не прилича на обичайния. Тя е била хапана от вампир, намирайки се в транс; в транс е и умряла. И в транс продължава да е под формата на странно същество, което не може да бъде наречено мъртво в обичайния смисъл на думата… Но малцина са людете досега, които са имали досег до тези тайни. Така или иначе сега със сигурност зная в какво се състои дълга ми и все пак мъчителна е мисълта, че ще трябва да я убия в подобието й на сън.
Кръвта се смрази във вените ми и си дадох сметка, че започвам да възприемам теориите му. Защо обаче, ако все пак не е жива, е това колебание пред мисълта за пълното и унищожение? Професорът вдигна очи към мен и като видя промяната в изражението ми, попита с победоносни нотки в гласа си:
— Повярва ли най-накрая?
— Струва ми се — да. И как смятате да осъществите кървавото си дело?
— Ще й отрежа главата и ще напълня устата й с чесън. После ще забия в тялото й кол.
Изтръпнах, като си представих, как ще бъде обезобразено тялото на жената, в която съм бил влюбен. Но в същото време това ми усещане бе туширано от смразяващия ужас, който ми вдъхваше подобно същество, непринадлежащо според твърдението на Ван Хелсинг нито към света на живите, нито към този на мъртвите.
Професорът стоеше замислен, докато накрая сподели с мен колебанията си. Не искал да действа, преди да постави Артър в течение на всичко, но същевременно знаел, че е невъзможно последният да повярва на думите му. Страхувал се преди всичко да не би Артър да си помисли, че девойката по грешка е била погребана жива и че впоследствие ние, за да прикрием това, сме я убили. Като оставим настрана ужасното обвинение, което ще падне върху нас, подобна версия би ми причинила непоносимо страдание до края на живота. Много по за предпочитане щяло да бъде да му се нанесе шок за няколко часа, за да последва насетне относителен душевен покой.
— Решението ми е взето — отсече накрая Ван Хелсинг. Да се махаме оттук. Сега ще се върнеш в твоя приют. Утре вечер точно в десет часа ела при мен в хотел „Бъркли“. Там ще извикам също Артър и онзи млад американец, който е с него. След това ще имаме доста работа. А сега ще вървя с теб до Пикадили, за да хапна нещо, тъй като възнамерявам да се върна обратно преди залез-слънце и да прекарам нощта в гробището.
Заключихме вратата на гробницата и после се прехвърлихме през зида на гробището.
Приятелю Джон,
Пиша ти това в случай, че нещо стане с мен. Както ти казах, отивам да дебна сам в гробището. Желанието ми е тя да не може да излезе тази нощ, та утре вечер да бъде още по-настървена. С тази цел на вратата на гробницата ще закача някои неща, които не ще й харесат, а именно чесън и разпятие, и така да се каже, ще запечатам изхода. От мис Люси (или по-точно това, което е тя сега) не ме е страх, но не е така що се отнася до онзи, който би могъл да я потърси. Той е хитър, както знам от мистър Джонатан, а и ни го доказа по начина, по който изтръгна от ръцете ни живота на мис Люси. Тези редки същества имат разностранни способности. Той самият например притежава силата на двадесетина човека, може да призове вълк и не знам какво още. Но може би е още рано за посещение на мястото на неговата страна. Няма защо да бърза. Неговият ловен терен е достатъчно широк, за да отвлича вниманието му засега.
Все пак пиша настоящето за всеки случай. Ако се сбъднат някои мои опасения и ме сполети зла участ, вземи книжата, които оставям заедно с дневника на Харкър, и ги прочети; после издири големия вампир, отрежи му главата, изгори му сърцето или го промуши с кол, та светът да миряса от него.
