— Не зная — смотолевих аз.

— Ти си интелигентен човек, разсъждаваш добре, а и смело, но все пак си в плен на предразсъдъци. Слагащ ограничения и на очите, и на ушите си, оставяш без внимание всичко, което е извън непосредственото ти битие. Сега ще те питам: вярваш ли в прераждането? А в материализацията? В съществуването на астрални тела? В предаването на мисли? В хипнотизма…?

— Да, що се отнася до последното — прекъснах го. — То нееднократно е било доказвано по убедителен начин.

— Тогава кажи ми на мен, който съм се посветил на изучаването на човешкия мозък, как може да приемаш хипнозата и да отхвърляш предаването на мисли? Животът винаги си е имал своите тайнства. Ако не е така, защо Матусалем е живял деветстотин години, а злочестата Люси умря, въпреки че имаше във вените си голяма част от кръвта на четирима мъже? Можеш ли да кажеш, че познаваш тайните на живота и смъртта? В състояние ли си да обясниш защо в някои части на света съществуват огромни прилепи, които се хранят тъкмо и единствено с кръв? А какво мислиш за…

— За бога, професоре! — възкликнах. — Нима се опитвате да ми кажете, че Люси е била хапана от някой от онези прилепи-вампири и че подобен екземпляр се намира в Лондон през настоящия деветнадесети век?

С ръка Ван Хелсинг направи знак да млъкна и каза:

— Винаги си имал доверие в мен и сега в името на това доверие те моля да повярваш в неща, които никога преди не би приел.

— Доколкото разбирам, професоре, опитвате се да ми кажете да не се включвам мисловно в предварително изградено убеждение, тъй като имаме пред себе си извънредно необичаен случай.

— Ненапразно си любимият ми ученик. Струва си човек да те учи. А сега, след като имаш готовност да възприемеш, си направил първата стъпка към проучването. Вярваш значи, че раничките върху шиите на децата са им били нанесени от същото като при Люси?

— Вярвам го — отговорих аз.

— В такъв случай грешиш — каза професорът с тържествен глас, ставайки. — Де да беше така. Но за нещастие е нещо много по-лошо.

— В името господне, професор Ван Хелсинг! — извиках. — Какво искате да кажете?

Тогава той с отчаян вид се отпусна на един стол, облакъти се на масата и покривайки лицето си с длани, отрони:

— Тези рани са дело на мис Люси.

За миг бях обхванат от гняв. Това ми прозвуча като да бе ударил плесница на Люси приживе. Стоварих юмрук по масата и ставайки, казах:

— Луд ли сте, доктор Ван Хелсинг?

Но той ме изгледа с толкова мек и тъжен поглед, че тутакси се овладях.

— Добре щеше да бъде, ако бях луд — пророни. — Лудостта е нищо в сравнение с това, за което става дума. Зная, че е трудно да приемеш веднага някои абстрактни истини, а още по-трудно е да възприемеш толкова горчива конкретна истина, и то отнасяща се за някого като мис Люси. Тази нощ ще отида да си я потвърдя. Ще ме придружиш ли?

От тези думи ми се зави свят; човек не обича потвържденията на подобни истини. Виждайки колебанието ми, професорът продължи:

— Добре, ще ти кажа какво предлагам. Първо, още сега отиваме в болницата, за да видим това дете. Доктор Винсент ми е приятел и мисля, че е бил състудент в Амстердам. Предполагам, че не ще има нищо против нашето желание. После… — тук той извади един ключ от джоба си… после ще прекараме нощта в гробището, където лежи Люси. Това е ключът за гробницата й. Взех го от гробаря.

Сърцето ми заби силно от предчувствието за ужасно изпитание. След кратко мълчание се въоръжих с достатъчно смелост, за да заявя, че ще бъде най-добре да побързаме в тези предначертания, тъй като времето тече…

Заварихме детето будно. Беше се наспало и нахранило, така че общото му състояние се подобряваше. Доктор Винсент сне превръзката от шията му и ни показа раничките. Не подлежеше на съмнение приликата им с тези на Люси. Само дето бяха по-малки и пресни. Попитахме Винсент на какво ги приписва. Той отвърна, че трябва да са ухапвания от някакво животно, най-вероятно плъх. Това, което му направило впечатление, било, че едва събудило се, детето попитало сестрата дали би могло да си тръгне. На въпроса и защо толкова бърза, то отвърнало, че иска да отиде да си играе с „лейди“.

— Струва ми се желателно детето да остане тук няколко дни — посъветва Ван Хелсинг. — За Всеки случай.

— Разбира се — съгласи се Винсент. — Не по-малко от седмица. Поне раничките да заздравеят.

След вечеря двамата с Ван Хелсинг се отправихме към гробището. Прекрачихме зида му и не след известни затруднения, дължащи се на плътния мрак, а и на това, че мястото ни бе кажи-речи непознато, можахме да открием гробницата на рода Уестънрей. Професорът извади ключа, отвори скърцащата врата и с жест по силата на любезния навик ме покани да вляза пръв. Получи се нещо гротескно в иронията на този етикетен ритуал при такива злокобни обстоятелства. Придружникът ми бързо ме последва и след като затвори вратата зад себе си, затършува пипнешком из чантата си, за да извади накрая оттам един кибрит и свещ, която запали тутакси. Сетне се приведе и започна да обхожда ковчезите, четейки надписите по тях под мъждивата светлина. Най-сетне откри този на Люси.

— И сега какво? — полюбопитствах аз.

— Сега ще отворя ковчега и сам ще се увериш.

Инстинктивно отстъпих назад, тъй като по силата на професионалния си рефлекс очаквах оттам да излетят газовете от разлагащия се вече седмица труп. Но професорът вдигна капака и нищо подобно не последва. Той бегло надзърна вътре и после с поглед ме покани да сторя същото. Приближих се и погледнах. Ковчегът беше празен. От изненада се вцепених, докато Ван Хелсинг остана невъзмутим.

— Сега убеди ли се, приятелю Джон? — попита той.

— Убедих се, че тялото на Люси не е в ковчега, но това доказва едно-единствено нещо.

— И какво е то?

— Че не е тук.

— Добра логика — каза професорът. — Но как си обясняваш, че не е тук?

— Може би го е задигнал някой некрофил…

Давах си сметка, че говоря глупости, но това бе единственото, което ми хрумна да кажа.

— Добре, въздъхна Ван Хелсинг. — Виждам, че се нуждаеш от още доказателства. Ела с мен.

Той постави капака на мястото му, загаси свещта, и след като излязохме, заключи вратата. Подавайки ми ключа предложи:

— Ако смяташ, че това ще те, успокои, дръж го у себе си.

Засмях се невесело:

— Един ключ нищо не е. Може да има дубликати.

Професорът безмълвно прибра ключа в джоба си. Сетне ми нареди да наблюдавам този край на гробището, а той се прокрадна към другия. Заех място зад едно дърво и проследих с поглед отдалечаващата му се фигура, докато не се скри зад едно малко възвишение.

Последва самотно бдение. В далечината един часовник би дванадесет часа, после, един, после два… Беше ми студено, спеше ми се и изпитвах ядно чувство към професора, задето ме бе забъркал във всичко това и ме бе накарал да изстрадам толкова тъжни часове.

Ненадейно, като се обърнах, съзрях смътно някакъв белеещ се силует да се придвижва сред сумрачния шубрак на другия край на гробището. В същото време тъмна сянка се проплъзна откъм мястото, където бе изчезнал професорът, и се насочи натам. Втурнах се и аз в тази посока, но се наложи да криволича между