Джейн влезе в каютата ми, без да иска разрешение, в което нямаше нищо необичайно, тъй като бе мой старши офицер.

— Какви са тия идиотщини? — бяха първите й думи.

— Нали вече казах — вие сте с човек по-малко. Аз съм този човек. Останалото е математика.

— Взех те на този кораб, защото знаех, че ще те върнем със совалката. Пратят ли те обратно в пехотата, щеше да си с някой от корабите, участващи в общата атака. Даваш ли си сметка какво би означавало това в случай, че се провалим с локаторната станция? Това беше единственият начин да ти осигуря безопасност, а ти сам се отказваш.

— Можеше да кажеш на Крик, че не ме искаш — отвърнах. — Нали го чу? С радост би ме изритал в совалката и би ме оставил да се рея из тукашния космос, докато не дойдат да ме приберат. Не го направи, защото сама осъзнаваш безумието на вашия план. Знаеш добре, че ще се нуждаеш от цялата помощ, на която можеш да разчиташ. Джейн, нямах представа, че ще ме назначат при теб. Дори не знаех, че Хокинг е от твоя взвод, докато Крик не го спомена. Мислех единствено за това с какво мога да ти бъда полезен.

— Какво значение има? Това не е твоя мисия. Ти не си един от нас.

— Сега вече съм, нали? Намирам се на вашия кораб — благодарение на вас. Не е необходимо да се местя другаде. И без това хората ми бяха избити до един. А и сама каза, че всички принадлежим към човешкия род. По дяволите, и аз също като теб съм бил отгледан в лаборатория. Или поне тялото ми. Можех да съм един от вас. И ето, че съм.

Джейн не бе склонна да приеме нещата така лесно.

— Изобщо нямаш представа какво е да си един от нас — възрази тя. — Веднъж каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. Какво по-точно искаш да знаеш? Имаш ли представа какво е един ден да отвориш очи и да установиш, че главата ти е цяла библиотека от информация — от това как се разфасова прасе до управлението на звездолет, — но не знаеш дори името си? И дали въобще имаш име? Имаш ли представа какво е да не си бил никога дете, нито да си виждал дете, докато не се озовеш един ден на изпепелена колония и не видиш малките трупчета? А може би трябва да ти разкажа как се чувства всеки от нас, когато трябва да разговаря за първи път с някой живороден и едва се сдържа да не го удари, защото вие говорите бавно, движите се бавно и дори мислите толкова бавно, та се питаме какво въобще търсите в армията? Или ще ти е интересно да научиш, че всеки войник от Специалните части мечтае за собствено минало? Та ние знаем добре, че сме чудовища. Знаем, че сме закърпени от останки на мъртъвци. Всеки път, когато се погледнем в огледалото, си даваме сметка, че виждаме друг човек и че единствената причина да съществуваме е, че той е умрял — изгубен е завинаги, поне за нас. И тогава започваме да си измисляме разни неща за този човек. Да си представяме какъв е бил животът му, децата, съпругът или съпругата, макар да знаем, че нито едно от тези неща никога няма да ни принадлежи. — Джейн пристъпи към мен и се наведе. — Искаш ли да знаеш какво е да срещнеш мъжа на жената, която си била? Да го видиш изписано на лицето му, но да не почувстваш нищо, колкото и да се стараеш? Да знаеш, че отчаяно желае да те нарече с име, което не е твое? Да осъзнаваш, че всеки път, когато те поглежда, той вижда дълги години от един живот, който никога не е бил твоят собствен. Да знаеш, че той е бил с теб, бил е вътре в теб, че е държал ръката ти, докато си умирала, и ти е повтарял колко много те обича. Да знаеш, че не може да ти върне изгубеното, нито да те дари с утеха, не може дори да ти даде представа за това, което си била. Можеш ли въобще да си представиш какво е да жадуваш за нещо подобно? Какво е да се опитваш да запазиш някого в безопасност на всяка цена?

Още по-близо. Устните й почти докосваха моите, но не долавях и намек за желание за целувка.

— Ти си живял с мен десет пъти повече време, отколкото аз със себе си — продължаваше Джейн. — Ти си единствената връзка с онова, което съм била. Не можеш дори да си представиш какво означава това за мен. Защото ти не си един от нас. — И отстъпи назад.

Не свалях поглед от нея.

— Ти не си тя — рекох. — Веднъж вече ми го каза.

— О, за Бога. — Джейн махна безпомощно с ръка.

— Излъгах те, ясно? Аз съм тя и ти го знаеш. Ако не беше умряла, щеше да доживее до постъпването в КОС и те щяха да използват същия генетичен материал, от който са създали и мен. Може да са добавили и малко извънземна помия в миш-маша, но с теб е същото — и тъй щеше да е и с нея. Но човешката част от мен си е съвсем нейна. Липсват само спомените. Липсва ми целият този друг живот.

Вдигна ръце и ги притисна до бузите си.

— Аз съм Джейн Сейгън и го зная. Последните шест години са мои, те са истински. Това е моят живот. Но аз съм и Катрин Пери. Искам си нейния живот. Единственият начин да го получа е от теб. Джон, трябва да останеш жив. Без теб ще изгубя себе си завинаги.

Посегнах към ръката й и казах:

— Помогни ми да остана жив. Кажи ми какво трябва да зная за тази мисия, за да се справя. С какво мога да помогна на вашия взвод. Помогни ми да ти помогна, Джейн. Права си — не зная какво е да си в твоята кожа, не зная какво е да си един от вас. Но не искам да се спотайвам в някаква тясна совалка, докато по вас стрелят. Аз също искам да остана жив. Справедливо е, нали?

— Да, така е справедливо — въздъхна тя.

Хванах ръката й и я целунах.