Пълни глупости. Не само че тези трима клоуни току-що заедно се бяха върнали от Плъм Айланд, но и Наш продължаваше да ни засипва със земеделските си торове.

Стивънс държеше папка — по би му отивала свирка: къса руса коса, леденостудени очи, бивш спортист, винаги във форма, готов да организира спортна проява, да настани хората по вагоните и така нататък.

Бет, между другото, носеше същите дрехи като предишния ден и заключих, че не е знаела, че ще й се наложи да остане тук през нощта, когато се е разнесло врещенето, и квиченето, така да се каже. Терминът навярно е подходящ в този случай… Нали разбирате, ветеринарен център, свинска чума, остров с формата на пържола…

Господин Стивънс погледна към папката си и се обърна към Макс.

— А вие сте Джордж Фостър?

— Не, аз съм началникът Максуел.

— Ясно — отвърна господин Стивънс. — Добре дошли.

— Аз пък съм Бет Пенроуз — казах на Стивънс.

— Не, вие сте Джон Кори — възрази той.

— Точно така. Може ли вече да се качвам?

— Не, сър. Не и докато не проверя всички. — Той погледна към Бет и продължи:

— Добро утро, детектив Пенроуз. — „Вярвам, че пак ще се срещнем“. Тракване с токове, обръщане, отдалечаване с маршова стъпка.

Но за момента господин Стивънс бе залепен за нас и попита:

— Защо не се качим на горната палуба?

Последвахме домакина си през вратата, минахме през пътническото помещение и излязохме навън до стълба, която водеше към палубата над каюткомпанията. Горе нямаше никой друг.

Господин Стивънс посочи към групичките седалки. Тук горе духаше вятър, но беше по-надалеч от двигателите и следователно по-тихо. Мъглата се разнасяше и слънчевите лъчи внезапно пробиха през нея.

На стъкления мостик видях капитана — стоеше пред кормилото, известно също като рул, и разговаряше с помощника си. На кърмата долу се вееше и плющеше американското знаме.

Седнах с лице към носа. Бет се намести от дясната ми страна, Макс от лявата. Стивънс бе срещу мен, а Наш и Фостър от двете му страни.

— Стига времето да позволява, учените, които работят в херметично затворени помещения, винаги пътуват тук горе — отбеляза Стивънс. — Нали разбирате, те не виждат слънцето в продължение на осем- десет часа. Но тази сутрин ги помолих да ни оставят сами.

Вляво видях фара на Ориент Пойнт. Викат му „Кафени-ка“, защото се предполага, че би трябвало да изглежда така, но аз не намирам никаква прилика. Нали разбирате, моряците вземат моржове за сирени, морски свине за змейове, облаци за призрачни кораби и така нататък. Предполагам, че ако прекарваш достатъчно време в морето, ставаш малко смахнат.

Погледнах към Стивънс и очите ни се срещнаха. Той наистина имаше от онези рядко срещащи се, незабравими лица, напомнящи на восъчни маски. Искам да кажа, че не се движеше нищо друго освен устата му и очите му направо прегаряха дупки в мен.

— Ами, нека да започна с това, че познавах Том и Джуди Гордън — каза той. — Всички на Плъм Айланд ги харесваха-персонал, учени, гледачи на животни, лаборанти, хора от поддръжката, охраната — всички. Двамата се отнасяха към колегите си с любезност и уважение. Устата му оформи нещо като странна усмивка. — Ще ни липсват.

Внезапно ми хрумна, че този тип би могъл да е наемен убиец на държавна служба. Да. Ами ако тъкмо правителството бе очистило Том и Джуди? Божичко, едва сега ми дойде наум, че семейство Гордън може да са знаели или видели нещо, или пък да са се готвели да се разприказват за някаква тайна… Както би казал партньорът ми Дом Фанели: „Матта та!“ Това определено беше нова възможност. Погледнах Стивънс и се помъчих да прочета нещо в тези студени очи, но той бе добър актьор, както доказа, докато ни проверяваше в списъка си.

— Веднага щом снощи чух за убийството — продължаваше Стивънс, — се свързах с моя заместник на острова и се опитах да определя дали от лабораториите не липсва нещо.

— Не че бих заподозрял семейство Гордън в такова нещо, но по начина, по който ми съобщиха за случая… хм, имаме си стандартни процедури за действие.

Погледнах към Бет и очите ни се срещнаха. Тази сутрин не бях имал възможност да й кажа нито дума, затова й намигнах. Тя очевидно не можеше да се довери на чувствата си, така че се извърна.

Стивънс продължи:

— Съвсем рано тази сутрин наредих една от патрулнитени лодки да ме откара до Плъм Айланд и извърших пред варително разследване. Доколкото мога да определя в тозимомент, от съхраняваните там микроорганизми не липсва нищо. Същото се отнася за пробите тъкани, кръв или каквито и да било други органични и биологични материали.

Това заявление беше толкова самодоволно и идиотско, че никой не си направи труда дори да се изсмее. Но Макс ми хвърли поглед и поклати глава. Господата Наш и Фостър обаче кимаха, сякаш вярваха на глупостите на Стивънс. Насърчен от това и съзнаващ, че се намира сред приятели, също като него на държавна служба, господин Стивънс продължи да излага официалните си кретении.

Можете да си представите колко глупости ми се налага да слушам в професионалния си живот — заподозрени, свидетели, информатори и дори собствените си колеги, като прокурори, шефове, некадърни подчинени, обикновени ченгета и така нататък. Всевъзможни небивалици — от по-безобидни и по-пасивни лъжи до сериозно и агресивно изопачаване на истината. В полицейската работа си е така. Никой не ви казва истината. Особено ако се опитвате да го пратите на електрическия стол.

Известно време слушах господин Пол Стивънс, който ни обясняваше защо никой не би могъл да отмъкне и един вирус или бактерия от острова, нито дори срамна въшка, ако трябваше да му вярваме.

Стиснах дясното си ухо и го завъртях — по този начин изключвам идиотите. Сега гласът на Стивънс заглъхна и аз се загледах в красивата синя утрин. Нюлондонският ферибот мина откъм левия ни борд. Двата и половина километра вода между Ориент Пойнт и Плъм Айланд са известни като пролива Плъм, още един морски термин. Тук има много морски термини и понякога от тях ме заболява главата. Искам да кажа, какво му е на обикновения английски?

Така или иначе, зная, че Проливът е място, където теченията стават опасни. Веднъж, когато бях на разходка с яхтата на Том и Джуди, вятърът, приливът и теченията започнаха да ни подмятат във всички посоки. Не ми се ще да преживея и друг ден като онзи, ако разбирате какво искам да кажа.

Но днес всичко беше наред, Проливът бе спокоен, а корабът — голям. Имаше малко вълнение, но предполагам, че когато си на вода, това не може да се избегне. Водата обикновено си е течна и изобщо не е толкова сигурна, колкото асфалта.

Е, оттук гледката беше прекрасна и докато господин Стивънс си чешеше езика, аз се загледах в пикиращия над вълните рибар. Тези създания са странни, искам да кажа, абсолютно луди птици. Гледах го как кръжи в търсене на закуска, после я забеляза и започна онова безумно спускане право надолу към водата като камикадзе. Изчезна, после изскочи на повърхността и излетя като че имаше в задника си ракета. В ноктите му блестеше сребриста риба, която просто си бе плувала там, похапвайки цаца или нещо такова, и хоп, вече е във въздуха, и скоро ще се плъзне в стомаха на тази луда птица. Искам да кажа, сребристата риба може би има съпруга, деца и така нататък, излиза да потърси нещо за закуска и преди да успее да мигне с очи, самата тя се превръща в закуска. Оцеляват най-издръжливите и прочее. Тотален ужас.

Вече бяхме на по-малко от половин километър от Плъм Айланд, когато покрай десния борд прелетя голям бял хеликоптер с червения знак на Бреговия патрул. Машината се спускаше надолу и намаляваше скорост. От вратата се бе надвесил мъж, закопчан с предпазни колани. Беше униформен, носеше радиошлем и държеше пушка.

— Еленовият патрул — каза господин Стивънс. — Като чисто предпазна мярка, следим за елени, плуващи към или от Плъм Айланд. Никой не отговори.

Господин Стивънс реши, че би трябвало да даде по-просторно обяснение, и продължи:

— Елените са невероятно добри плувци и се знае, че плуват до Плъм Айланд от Ориент и дори от